Амбър Кей - Джена

После, с очи, непрекъснато обхождащи околността, той каза:

— С тия облаци, закриващи луната, пътят едва се различава. Но това е добре за нас.

Джена отвърна:

— Само да не се загубим.

Неуспял да определи чувствата й от кратката реплика, Джейсън се взря в нея през тъмнината, която ги разделяше. По ръбовете на пелерината, там, където качулката висеше над челото й, се бяха събрали капки влага. Не би могъл да види очите й, дори да бе достатъчно светло.

Изоставяйки хитруването, той без заобикалки попита:

— Страх ли те е?

— Да.

Потвърждението й съдържаше толкова неизказани емоции, че сърцето му се сви загрижено. Как би могъл да я успокои? Дори не беше сигурен дали трябва да опитва. Бяха напуснали Париж, но бяха далеч от Брюксел. Всеки завой от пътя можеше да ги сблъска с френски войски или дори френски селяни, привърженици на Бонапарт и готови да вземат пленници, и още по-лошо. Всичко, което би могъл да направи, бе да говори откровено и да не омаловажава чувствата й.

— Умно постъпваш, че се боиш. Прекалено самоуверените обикновено завършват зле.

— Благодаря — каза тя тихо.

Повече от всичко му се искаше да протегне ръце и да я вземе при себе си на седлото. Ала не можеше. И така губеха ценно време.

— Моля. Но стига за това. Трябва да яздим тъй, сякаш Бонапарт е зад нас, докато издържат конете. — Но колко дълго щеше да издържи той? На този въпрос не му се отговаряше.

Джена яздеше редом до Джейсън, едната й ръка бе на юздите, а с другата стискаше пелерината плътно около врата си. Пред луната минаваха облаци и образуваха танцуващи сенки по неравната местност, из която се движеха. От време на време се чуваше самотното бухане на нощна птица или прошумоляване на животно из папратта от двете страни на пътя.

Тя не знаеше колко далеч бяха стигнали или колко още щяха да яздят, преди Джейсън да разреши почивка. Пръстите й, дори в подплатените кожени ръкавици, които носеше, бяха толкова студени, че на няколко пъти изпускаше пелерината от врата си.

Гърбът започваше да я боли и щеше да й е трудно да слезе от коня. Пропъди неприятните мисли. Ако това лудо препускане бе трудно за нея, за Джейсън бе още по-мъчително.

Луната бе ниско, когато Джейсън най-после вдигна ръка и Джена дръпна юздите, за да спре коня. От пламналите ноздри на двете кобили се издигаше пара и хълбоците им се издигаха и спускаха като мехове. Точно навреме, реши Джена, потупвайки обления в пот врат на коня.

— Скоро ще съмне — каза Джейсън, дъхът му излизаше от устата като дим. — Трябва да намерим подслон и да поспим малко. Утре ще ни е още по-тежко.

Джена се засмя дрезгаво.

— Подслон? Виждаме толкова надалеч, колкото конете да не се препънат в някоя дупка!

Едва след като произнесе думите, осъзна колко заядливо бе прозвучало. Джейсън не се нуждаеше от лошото й настроение, имаше достатъчно проблеми.

Приближавайки коня си до неговия, посегна към едната му ръка, отпусната на коляното. Дори през дебелите ръкавици, които носеше, можа да усети как трепери. Угризението от състоянието му и възмущението, че не бе поискал да спрат по-рано, накараха гласа й да прозвучи остро:

— Не биваше да се насилваш толкова.

— Нямах… друг избор.

Дишаше с усилие, но седеше на седлото изправен. Гърдите й се изпълниха с възхищение, когато го погледна.

— О, ти, твърдоглавец такъв. Как ще те излекувам, като се грижиш толкова малко за себе си?

— Покажи ми друг начин и аз ще те оставя да ме водиш.

Макар че го каза безгрижно, истината в думите му бе необорима. Все още не бяха в безопасност.

— Хайде — каза той, когато тя не отговори, — май виждам някаква отбивка на пътя. Може да води до ферма.

Джена се съмняваше, но не искаше да му противоречи. Пришпорвайки леко кобилата си, тя последва Джейсън надолу по отбивката, малко по-голяма от обикновена пътека. Ако успееха да намерят подслон, дори и най-мизерния, тя щеше да му се зарадва.

Заваля. Само това ни липсваше, помисли Джена.

С тоя техен късмет сега Джейсън можеше да получи възпаление на белите дробове.

— Виждам нещо — каза Джейсън, кобилата му премина в тръс.

Джена не можеше да повярва на очите си — там наистина имаше нещо. През пелената на дъжда проблясваше жълта светлина. Може би щяха да намерят подслон; хубаво топло легло и нещо вкусно за ядене. Самозаблудата й продължи само колкото да види как Джейсън завива вляво и заобикаля къщата.

Когато го настигна, той вече бе слязъл от коня и се опитваше да отвори широката врата на разнебитения обор.