Амбър Кей: Джена

Париж, зимата на 1815 г.

Слизайки от каретата, Джена, графиня Ди Понти, се усмихна с благодарност на лакея, който й се притече на помощ. Зимният въздух полази по тялото й и тя потрепера, придърпвайки по-ниско подплатената с кожа шапка от кремав атлаз. В небето над главата й облаците ту откриваха, ту закриваха пълната луна. Беше нощ, изпълнена със загадъчност и суеверни страхове… ако човек вярва в подобни неща. Тя не вярваше.

Зад нея вървеше леля й Хестър, ниска възпълна жена с прошарена коса, прибрана на тила и накъдрена отстрани по последна мода. Обикновено кръглите сини очи на Хестър раздразнено се присвиха, щом замърмори:

— Уж сме в най-добрата част на града, а осветлението и тук е мизерно. Нищо чудно да ни изненада някой спотаил се в сенките главорез.

— Лельо, ти все преувеличаваш — отвърна с безгрижен тон Джена, опитвайки се да разсее безпокойството на възрастната жена.

Ала Хестър бе права. Не биваше да идват в Париж. Причината не бе в лошото осветление. Опасността се криеше в самите французи. Не приемаха леко поражението и непрестанно говореха за бягство на Наполеон, използвайки всяка възможност да докажат, че са подобри от англичаните, които наводняваха страната им. Фактът, че Хестър е шотландка, а Джена наполовина такава, само правеше френската враждебност по-тревожна.

Звук от суркане на обувки по калдъръма накара мисълта за въображаемата френска заплаха да изчезне от съзнанието на Джена. С крайчеца на окото си тя забеляза движение.

Замръзна и притаи дъх. Езикът й отказваше да се движи. Разбойниците бяха нещо обичайно дори тук. Дали Хестър нямаше да се окаже права?

Една сянка се отдели от ъгъла на къщата, която бяха наели. Олюля се и затътри крака към тях, балансирайки с протегнати напред ръце. В този миг луната изскочи иззад облаците и ярката й светлина очерта подобната на плашило фигура със свити в лактите ръце и дълги крака, които се препъваха при всяка стъпка.

— Мадмоазел — прозвуча от тъмното дрезгав глас. — Secours 1 1 Помогнете (фр.). — Б.пр. .

Джена за малко да не разбере думите, толкова слабо бяха произнесени. По гърба й полазиха тръпки от дълбокия кадифен глас. После мъжът се отпусна отгоре й.

— Алфонс! — извика тя лакея, докато непознатият я повличаше със себе си. Огъна се под тежестта му и ръцете й инстинктивно го прегърнаха, докато се свличаше на колене. Секунди по-късно Алфонс беше до нея. Тя държеше главата на припадналия непознат в скута си, докато лакеят го опипваше с опитна ръка.

— Ранен ли е? — попита Джена. Опитваше се да диша бавно, за да успокои бързия ритъм на сърцето си, но гласът й трепереше.

— Не мога да кажа, госпожо. Трябва да го внесем вътре.

— Божичко, Джена! — каза Хестър, приближавайки ги с иконома, който я следваше отзад. — Майкълс, я вдигни по-високо свещта, да видим как изглежда този дрипльо.

— По-късно — отвърна Джена и нетърпеливо го спря с ръка. — Майкълс, хвани го за раменете. Алфонс ще го хване за краката. Занесете го в Златната стая. Аз ще нося свещта. — Тя се усмихна извинително на леля си, преди да премести главата на мъжа от скута си.

— Джена! — извика Хестър, сграбчвайки ръката на младата жена с възлестите си пръсти. — Не можеш да го внесеш в къщата. Този човек не е някое от животните ти. Не можеш да го внесеш, да го сложиш на легло със стари одеяла и да се грижиш за раните му, без да помислиш за друго, освен че трябва да го излекуваш. Той е човек, явно несретник, и нищо чудно да ни обере, преди… — тя видимо потрепера — … да ни стори нещо още по-лошо.

Джена изви устни в усмивка при мелодраматичния ужас в гласа на Хестър, макар че понякога се дразнеше от непрестанните й напътствия. Знаеше, че леля й не е жесток човек: дамите просто не искаха да се занимават с неприятни неща. И за двете щеше да е по-просто да се съгласи с леля си, но не можеше.

Вземайки свещта от Майкълс, Джена се извърна към възрастната жена:

— Скъпа лельо, знаеш, че не мога да оставя болен или ранен човек да умре на улицата. Не го ли приберем ние, непременно ще мине някой, който да го обере. Може дори да го убие. — Без да дочака отговор, тя побърза да отвори вратата, за да предупреди икономката си за непредвидения гостенин.

— Хм! — Хестър знаеше, че е безполезно да спори повече, но ги последва по стълбите. — Джена, той е бездомник. Стига ми, дето водиш вкъщи всяко болно животно. Спомням си оная невестулка, която задържа, докато излекуваш крака й. — Тя потрепера тъй, че раменете й се разтресоха.