Амбър Кей - Джена

Остави кърпата в легена и се обърна към него. Осъзна смаяно, че очите му под натежалите клепачи я наблюдават, наситенозеленият им цвят бе просветлял. Ако не бяха замъглени от болката, би казала, че я изучава, преценявайки я предвид ситуацията, в която бе попаднал. Съмняваше се, че той е в състояние да се съсредоточи дотолкова в момента.

Очите му се затвориха. Най-сетне лауданумът и брендито бяха подействали.

Тя се отпусна в стола близо до леглото. Слепоочията я боляха от напрежението, беше изтощена. С натежали за сън клепачи забеляза едно петно върху полата си. Разглеждайки го отблизо, видя, че е кръв. Главата й забуча.

Какво бе направила? Това не бе същото, като да се грижиш за ранено куче или кон, към който са се отнасяли зле. Това беше човек, нападнат с цел да бъде убит, а тя дори не знаеше защо. И все пак го бе прибрала в къщата си. Сигурно беше луда.

Опита се да диша дълбоко. В момента не би могла да стори каквото и да било. Нито можеше да го изгони навън в студената нощ — единствената й възможност, нито да възпре надигащото се главоболие.

Джена се сдържа да не изпъшка, признавайки пред себе си, че мъжът щеше да остане и че тя трябва да си легне. През следващите няколко часа не би могло да се случи нищо, той щеше да е добре и никой нямаше да дойде да го търси.

Щом взе решение, тя се изправи, отиде до камината и сложи още дърва, разбутвайки старите, за да се подпалят новите.

— Това трябва да го прави някой слуга.

Дълбокият му глас я накара да се обърне рязко, опитвайки се да пренебрегне тръпките, полазили гърба й. Пристъпвайки към потъналото в тъмнина легло, тя вдигна свещта и го погледна изпитателно. Сега добре можеше да различи решимостта, която го държеше буден въпреки изпития лауданум.

Чертите на лицето му бяха остри под трепкащата светлина на свещта, почти зловещи в своята ъгловатост. Тя се отърси от моментната уплаха, чудейки се колко силен трябва да е човек, та да устои на подобно успокоително. Нямаше опит с такъв тип хора, познаваше единствено себичността на Ричи — своя годеник, и ината на един старец.

— Трябва да спите — каза тя, като внимаваше да не издаде с гласа си своята несигурност.

— След малко. Защо не повикате някой слуга? — настоя той.

— Защото са си легнали. Утрото идва бързо, ако не си господарят или господарката. — Отмести поглед, не желаейки той да прочете в него, че иска да запази тайната му, както вече бе решила. — Освен това знам, че ви е необходима дискретност. Каквото и да сте сторили, за да получите тази рана, сигурно не се нуждае от разгласа. А слугите са приказливи. Дори най-добрите.

— Щях да ви се доверя, ако можех.

Въпреки здравия си разум, тя му вярваше, точно както знаеше, че ще го остави в къщата си. Ала сега трябваше да си тръгне. Той се нуждаеше от сън, а на нея й бе необходимо време да помисли, без да усеща смущаващото му присъствие.

Затваряйки вратата след себе си, Джена се обърна и се блъсна в някого.

— Алфонс! — ахна тя, с ръка на гърдите. — Изплаши ме.

— Трябва да ви е страх — каза лакеят. — Да оставите непознат мъж в къщата, и то при подобни обстоятелства.

Тя се намръщи. Той се бе преоблякъл, сменяйки тюркоазено-сребристата ливрея на дома Понти с тъмни дрехи. Не бяха предназначени за леглото. — Алфонс, защо не спиш?

Той също се намръщи.

— Някой трябва да наблюдава този мъж, въпреки съгласието му, че не бива да оставате насаме с него. Знам защо искахте да изляза, милейди.

От обидения израз на лицето му Джена я напуши смях. Не можа да се сдържи. Цялата тази ситуация би могла да бъде комична, ако не бе толкова напрегната:

— Знам, че не се боиш от мен, Алфонс, затова не ме гледай така смразяващо. Разбира се, че знаеш защо исках да си тръгнеш, нали ти казах. Нуждаеш се от сън.

— Вие искахте да разпитате този мъж, милейди, и мислехте, че няма да ви каже нищо, ако в стаята има прислуга — завърши той самоуверено.

Джена поклати леко глава. Е, добре, тя имаше нужда да поговори с някого за това, а Алфонс беше най-подходящият. Доверяваше му се напълно.

— Прав си, както винаги, стари приятелю — каза тя, облягайки се на стената. Потрепващата свещ, която държеше Алфонс, очертаваше единствен кръг от светлина, понеже свещите по стените отдавна бяха угасени. — Но той не пожела да ми каже нищо, освен че това, което е направил, не е незаконно и е убеден, че е трябвало да го стори. И колкото и да е неблагоразумно от моя страна, не мога да го изхвърля на улицата, макар да се боя, че ще ни навлече някоя беда.