Амбър Кей - Джена

Поглеждайки към Джена, забеляза — за първи път от влизането си, — че тя все още не се е преоблякла. Стомахът му се сви яростно и той с мъка задържа погълнатата храна.

— Джена — каза толкова тихо, че тя трябваше да се наведе напред, за да го чуе, — мисля, че ти казах да се преоблечеш.

От гнева по скулите й избиха червени петна и кожата й доби прасковен цвят.

— Приготвих храната, както ми заръча. Когато мога да правя две неща едновременно — едно в кухнята и друго в спалнята, — ще те информирам.

Преди той да успее да й се извини, че е изпуснал нервите си, тя изправи гръб и вдигна гордо глава. Джейсън знаеше, че е сбъркал.

Спомени за това как я бе държал в обятията си заляха тялото му и той изпита болка при необходимостта да потисне чувствата си. Тя беше жена, каквато не беше срещал досега, и я желаеше със страст, която го изненадваше. Никога не бе желал жена толкова пълно и при други обстоятелства щеше да направи всичко възможно да я има.

Но сега не беше време за това. Животът им бе изложен на опасност и той бе единственият, достатъчно подготвен да я изведе невредима от Франция. Не биваше да се разсейва с мечти как да я люби.

Разумът надделя и Джейсън си наложи да яде още. Свършваше последното парче говеждо, когато Джена влезе в кухнята.

— По дяволите! — изруга той тихо. Макар да бе облечена в покрита с кръпки вълнена пола, избеляла муселинена блуза, която бе виждала и по-добри дни, и чифт поизносени ботуши за езда, все още бе достатъчно хубава, за да представлява опасност за тях. Всеки мъж, който я видеше, щеше с радост да го прободе в гърба, за да я има.

— Сега пък какво? — поиска да знае тя с ръце на кръста.

Погледна я невярващо. Не знаеше ли колко е съблазнителна? Износените й дрехи сякаш още повече подчертаваха красивото й тяло. Желанието му да я прегърне бе толкова силно, че Джейсън трябваше да отмести поглед.

— Намери ли пелерина? — изръмжа той, надявайки се, че наметалото ще я закрие достатъчно.

— Да, и нещо още по-важно. Нещо, което може би ще накара намръщената ти физиономия да се усмихне. — Тя важно тръгна към него.

Джейсън я наблюдаваше с присвити очи, преглъщайки с усилие.

— По дяволите! — промърмори той.

Едва когато тя пъхна кутията под носа му, Джейсън осъзна, че носи нещо в ръце. Беше направена от сандалово дърво, полирана до блясък, с пиринчени закопчалки. Вътре имаше два пистолета за дуел „Мантон“, с посребрени дръжки и инициали Л. П. Той погледна въпросително към Джена.

— Бяха у Алфонс. Държеше ги под леглото.

— Откъде знаеш?

— Алфонс ми каза, когато тръгна. Бяха на Луиджи.

— Твоят съпруг. — Ревност, раздираща и примитивна, заля Джейсън, когато Джена спомена името на покойния си съпруг. Само съзнанието, че някой я бе любил, бе достатъчно да разкъса вътрешностите му. Фактът, че мъжът вече не би могъл да му бъде съперник, не помагаше. Знаеше, че реакцията му е глупава, но неприятното чувство продължаваше да го измъчва.

— Да, покойният ми съпруг. Щях да ги донеса по-рано, но честно казано, забравих за тях. — С малко по-нисък глас тя добави: — Можеха да ни помогнат с мъжа горе. Нямаше да е необходимо ти да се излагаш на такъв риск, криейки се зад вратата.

Разкаянието в очите й надделя над ревността на Джейсън. Сега Джена мислеше за него и той искаше да запази това й отношение.

— Можеха да помогнат. Но биха могли и да влошат нещата.

Невярваща на ушите си, тя попита:

— Да ги влошат? Защо?

Джейсън въздъхна и прокара ръка през косата си. Нещата ставаха все по-сложни, раната му отново започваше да го боли, а те трябваше да тръгнат колкото може по-скоро.

— С ръжена го повалих в безсъзнание. С пистолетите трябваше да го раня, за да мога след това да го завържа. Може да съм шпионин, но убивам само в краен случай.

Джена изведнъж проумя думите му и кимна разбиращо.

— Ясно. Ако той беше в съзнание и някой от нас се бе опитал да го завърже, той можеше да го сграбчи и да го използва като щит, дори и срещу оръжие, което го държи на мушка.

— Винаги съществува такава вероятност. — Изправяйки се, Джейсън се подпря с длани върху тежката дъбова маса. — Но стига толкова. Трябва да тръгваме.

Джена изтича до него и му помогна. Двамата прибраха в торбите храната и лекарствата за раната на Джейсън. После, намятайки пелерините си, те се отправиха към конюшните зад къщата.

Оставяйки Джейсън облегнат на вратата на конюшнята, Джена влезе вътре и запали свещ. Въздъхна облекчено, щом видя двете чистокръвни кобили в отделенията им, както бе заръчала. Досега дори не си бе помисляла какво би станало, ако конете не бяха тук.