Амбър Кей - Джена

— Добре. Освен това приготви и опаковай достатъчно храна за една седмица.

— Какво?

Той повдигна веждите си.

— Нали ме чу? И се преоблечи, като приключиш с това. Сложи си някоя пола и блуза, останали от твоите прислужници. Ще ти трябват дебела вълнена наметка, ръкавици и подходящи обувки. — Той се намръщи с надеждата да й втълпи, че нещата не търпят отлагане. — На мен ще ми трябват удобни панталони, риза и пелерина. Докато приготвяш храната, аз ще потърся в стаите на прислугата. — Накрая едва чуто промърмори: — Ах, ако имах оръжие.

— Искаш оръжие?

— Да, Джена. Трябва да имам нещо, в случай че ни нападнат по пътя. Не мога винаги да разчитам на късмета, че ще чуя как някой се прокрадва или пък ще успея да се скрия, преди да го ударя по главата.

— Може би ще ти намеря нещо — каза тя и сбърчи чело.

Надеждата, че вече е започнала да приема онова, което трябваше да стори той, повиши настроението му.

— Ще се радвам, ако можеш. И, Джена — той замълча, — уповавам се на Бога, че ще мога да те защитя от бъдещи опасности. Ще направя всичко възможно да те отведа невредима до Брюксел.

Тя въздъхна, раменете й се поотпуснаха.

— Знам, че вършиш онова, което считаш за правилно, Джейсън, и съжалявам, че трябва да се грижиш и за мен. Ще се постарая да ти е по-леко.

Той пристъпи напред и я целуна.

— Изобщо не ми тежиш, Джена. Само ми се искаше да се бяхме срещнали при други обстоятелства.

Очакваше от нея примирено разбиране, не дълбоки кафяви очи, които го гледаха тъй, сякаш току-що й бе нанесъл смъртоносен удар. Какво бе сторил, та да предизвика подобна болка? Вдигна брадичката й и я погледна отблизо в очите.

— Джена, какво съм направил, та ме гледаш по този начин?

Вместо да му отговори, тя дръпна глава, за да се освободи от ласката му, и излезе от стаята, без да се обърне назад. Джейсън я наблюдаваше, докато вратата се затвори.

Нещо не беше наред, а той нямаше представа какво. Докато се навеждаше да потърси отново ножа, който нападателят възнамеряваше да използва срещу него, Джейсън обмисляше поведението на Джена. Не смяташе, че тя се бои от предстоящото пътуване, освен това му бе казала, че би могла да му намери оръжие, тъй че не бе и реакция на насилието, когато бе повалил натрапника.

Не можеше да проумее какво не е наред, а и нямаше нито време, нито сили да продължи да мисли за това. Точно сега трябваше да бърза. Скоро мъжът щеше да дойде в съзнание, а шнуровете от пердето, с които бяха завързали ръцете и краката му, нямаше да издържат дълго.

Използвайки ръжена като бастун, Джейсън стигна до вратата. Плашеше го перспективата да изкачи стълбите до стаите на прислугата, но знаеше, че трябва. Е, добре, колкото по-скоро започне, толкова по-бързо ще свърши.

В кухнята една мишка се шмугна под масата и Джена изплашено подскочи. Кръвта забуча болезнено в ушите й и бяха необходими няколко минути, за да се успокои. Реакцията й бе прекалено бурна — доказателство за опънатите й нерви.

Налагаше се да признае, че Джейсън е прав. Щяха да са в по-голяма опасност тук, отколкото ако тръгнат. Трябваше да престане да се противопоставя и да му помогне.

Бързо приготви месо, сирене и хляб за цяла седмица и ги опакова. На една чиния натрупа изобилие от храна, за което Джейсън само можеше да мечтае, и прибави голяма чаша топло мляко.

Постави всичко на таблата и тръгна към вратата тъкмо когато Джейсън влизаше, използвайки ръжена за опора. Бе облякъл дрехи, взети от шкафа на някой от лакеите. Вълнена шапка с широка периферия падаше ниско на челото му, закривайки очите и хвърляйки сянка върху квадратната челюст. Собствените му ботуши, поизносени, но здрави, се виждаха изпод тежките дипли на кафява пелерина.

— Добре ли е така? — Щом тя кимна, той се усмихна: — Хубаво. Може би ще успея да заблудя враговете си. Които и да са те.

Сваляйки шапката, той я хвърли на масата до чинията и посегна към вилицата. Изрече с пълна уста:

— Изненадан съм, че не си ми приготвила каша.

В първия миг Джена изпита гняв, че той се съмнява в нея, но се овладя, осъзнавайки, че не я познава добре… точно както и тя него.

— Когато кажа, че ще направя нещо, аз го правя.

Джейсън изсумтя одобрително и продължи да яде.

Пет минути по-късно мислеше, че стомахът му ще се пръсне. Не бе изял и една трета от онова, което му бе сервирала Джена, ала не бе в състояние да преглътне залък повече. Не трябваше да се изненадва. Не го раняваха за първи път и знаеше, че прекалено много бърза. Въпреки това слабостта му го раздразни.