Амбър Кей - Джена

Долови раздразнението в гласа му и видя напрежението във всеки мускул на тялото му. И макар да не смяташе да му позволи да предприеме това дълго пътуване в студа в подобно състояние, осъзна, че сега не е време да спори с него.

— Ще видим — промърмори тя.

— Какво правите? — попита рязко Джена, затваряйки с крак вратата след себе си.

Джейсън се намираше в средата на стаята, около бедрата му бе увит чаршаф, а месинговият ръжен му служеше за бастун, докато колебливо се движеше.

— На какво ви прилича? — попита той саркастично. — Храните ме само с бульон и не ми давате прилични дрехи. Възнамерявам да поема нещата в свои ръце.

— Упорит сте като магаре. — Остави шумно таблата, която носеше от кухнята, върху една маса, и го приближи, свила юмруци на бедрата. — Само шест часа са изминали, откак се събудихте тази сутрин, и само четиридесет и осем, откакто треската ви премина. Очаквате твърде много.

Той се изви към нея, гневът очерта всеки мускул по ръцете и раменете му.

— Не очаквам много. Наполеон е на свобода. Трябва да се махна оттук и не мога да ви оставя, когато тръгна, макар че това ще ме забави. Времето е лукс, с който не разполагам.

Яростта му й подейства като шамар и Джена несъзнателно отстъпи назад. Жестоките му думи, че е товар за него, я нараниха по-силно, отколкото предполагаше. Можеше да ги пропусне покрай ушите си, знаейки, че той е сърдит на себе си и на целия свят. Но изтощението и грижите не й позволяваха да мисли трезво. Изпълваше я единствено болката от мисълта, че той я отхвърля.

— Тогава вървете! Вървете в този студ като агне на заколение. Оставете ме тук, да не ви забавя. Какво съм аз за вас? Нищо! Нищо и го знам. — Махна с ръка, после рязко се извъртя и тръгна към вратата. С другата ръка ядно избърса сълзите, които не можеше да спре.

— Джена!

Името й прозвуча като топовен гърмеж. Хванала дръжката на вратата, тя спря; гърдите й се повдигаха, очите й бяха плътно стиснати, докато се мъчеше да се успокои.

— Джена!

Потропването на ръжена, използван като бастун, бе последвано от тежък, а после по-лек звук от стъпки и още едно потропване на ръжена. Той идваше към нея. Трябваше да излезе сега, преди да я е стигнал. Той беше последното нещо, от което се нуждаеше, не биваше да му се подчинява. Пък и той дори не я искаше.

Ръженът звънна приглушено на пода и в следващия миг ръцете му бяха на раменете й. По ръцете на Джена преминаха тръпки, кожата й настръхна, а ръката й падна от дръжката на вратата и се сви в юмрук. Какво щеше да й направи той? Тя какво ще му позволи да й стори?

— Моля ви — каза тя, преглъщайки риданията, които едва бяха започнали да се уталожват. — Пуснете ме.

— Господи, иска ми се да бих могъл.

Болката в гласа му съответстваше на агонията в сърцето й. Какво си причиняваха те един на друг? Тя не знаеше, но не можеше да позволи тази обърканост да продължи. Без да му отговори, натисна дръжката и я дръпна.

Дясната му длан блъсна дъбовата врата и я затвори с трясък, преди отново да върне ръката си на рамото й. Пръстите му се свиха около него и той се опита да я обърне.

— Джена, погледнете ме!

Клатейки ожесточено глава, тя каза:

— Не. Пуснете ме. И двамата сме уморени. Вие сте ранен, а аз направо умирам от умора. Денят беше дълъг.

Продължаваше да устоява на усилията му да я обърне и той я прегърна откъм гърба. Изненадана, Джена се олюля и гръбнакът й се притисна към гръдния му кош. Тилът й се озова в извивката между врата и рамото му, а брадичката му се допря до слепоочието й, бакенбардите му докоснаха кожата й. Тя изпусна дълга въздишка на спонтанна наслада. Почувства се тъй, сякаш си почиваше след дълго и уморително пътуване.

— Джена — каза тихо той, дъхът му разроши косата около ухото й като топъл тропичен бриз. — Извинявайте, че избухнах. Не заслужавате гнева ми.

Леко, о, колко леко устните му докоснаха мекото на ухото й. Устните му я изгаряха като въглени, докато се спускаха по врата й, карайки я да повдигне нагоре брадичка, за да може той да достигне шията й.

— Добре, Джена, а сега се обърни към мен — прошепна той.

Тя несъзнателно се изви с лице към него и главата й се наклони назад, докато той целуна пулса й в ямката на шията.

Джена не разбра как се озова сгушена в прегръдките му, докато той се бе наклонил към затворената врата за опора.

— Джена — каза той, — когато се притискаш към мен, си мисля, че би било прекрасно да те любя.

От думите му по тялото й припламнаха искри, краката й омекнаха, кожата й се сгорещи. Искаше той да я люби. Искаше да бъде негова.