Амбър Кей - Джена

— Ами Ричи? — прекъсна ги Хестър, от вълнение гласът й беше изтънял.

Джена тревожно смръщи чело. Съвсем беше забравила за Ричи.

— Не знам. Аз…

— Ще разрешим проблема, като му дойде времето — каза Алфонс бързо. — Може би ще успеем да се разминем на срещата.

Чертите на Хестър облекчено се отпуснаха.

— Да, така ще е добре. И без туй не ми е приятно да пътувам с него. Ще хленчи през целия път. Ненавиждам хленчещи мъже.

Забележката на Хестър беше като слънчев лъч, който разпръсна облаците, помрачаващи настроението на Джена.

— Какво чудесно решение.

Няколко прекрасни мига тримата се наслаждаваха на съзаклятническия си смях.

— По-добре да тръгваме — обади се Алфонс.

— Довиждане, скъпа — каза Джена на Хестър, преди да поеме ръката на Алфонс. — Не гледайте така тъжно. Нищо чудно да ви изпреваря в Брюксел.

Явно озадачен от избраното убежище, той попита.

— Защо Брюксел?

Джена сниши глас:

— Защото там е най-вероятно да отиде Уелингтън от Виена, за да ръководи съюзническите войски. Цяла седмица само за това се говореше. По-безопасно ще е където се намира херцогът.

Той кимна разбиращо и последва Хестър.

Джена наблюдаваше как малката групичка английски слуги заедно с леля й се отдалечават в мъгливата утрин. Бършейки очи с ръка, Джена затвори вратата.

— О — каза си тя, — за малко да забравя. — Отвори вратата и отстрани месинговото чукче. Сега всеки, който погледнеше към къщата, щеше да предположи, че е празна. Тя остави чукчето на една от покритите с мрамор махагонови маси, намиращи се близо до входа.

Едно последно отиване до кухнята, за да се увери, че слугите-французи са си отишли и после щеше да види как е нейният пациент. С повечко късмет той може да спи и тя ще има време да реши как да му каже какво се бе случило.

Къщата бе тиха, бяха я напуснали всички и тя се отправи със скован гръб и натежали крака към Златната стая. Всяка стъпка по дървения под ехтеше глухо и я караше да се оглежда назад с неоснователни страхове. Сега, когато слугите ги нямаше, всеки би могъл да влезе в къщата. Тя и Джейсън трябваше да внимават за това, а също и за по-вероятната опасност някой да е по петите му.

Въздъхна и си наложи да забрави за страховете си, докато влизаше в стаята на Джейсън, затваряйки тихо вратата след себе си. Джейсън пак се бе проснал напреко на широкото легло, с отметнати завивки, излагащи голото му тяло на студения въздух.

Джена раздразнено поклати глава. Този човек щеше да е причина за собствената си смърт, ако не се научеше да спи завит. Бързо и сръчно тя го зави, без да го събуди.

Късно същата вечер тя отново погледна как е, за стотен път този ден, и видя, че продължава да спи. Тя се бе старала да прави визитите си колкото може по-безшумни, ала огънят вече бе изгаснал и стаята бе по-студена, отколкото бе безопасно за състоянието му. Трябваше да стопли стаята. С пестеливи движения тя коленичи до огъня и започна да разравя горещите въглени.

— Колко пъти трябва да ви казвам, че това е работа на прислугата?

Стресната от дълбокия глас на Джейсън, Джена за малко не изпусна месинговия ръжен. Извръщайки се, тя се намръщи от заповедническия му тон.

— А аз колко пъти трябва да ви казвам, че няма да е разумно?

— Тогава нека Алфонс го направи. — Той се усмихна и придърпа одеялото към гърдите си.

Това подейства странно на Джена. Почувства как бузите й пламват. Този мъж и всичко, свързано с него, възпламеняваше кръвта й.

— Извикайте Алфонс да запали огъня.

В първия миг думите му не стигнаха до нея. Все още бе погълната от мислите си.

— Е? — попита той с подчертана рязкост.

Тя примигна, за да се съсредоточи върху въпроса му.

— Алфонс? Алфонс го няма.

И после осъзна какво е казала. Беше глупачка. Трябваше първо да му даде да хапне нещо и после да го уведоми, че хората й са заминали. За да не му позволи да види обърканото й изражение, тя отново се залови да разпалва огъня.

— Защо го няма Алфонс? — настоя Джейсън, надигайки се в леглото.

Не му отговори и за последен път разръчка въглените с ръжена. Огънят пламна. Доволна от постигнатото, Джена си възвърна решителността, изправи се и отупа ръцете си една в друга, преди да се обърне към Джейсън.

— Ще ви донеса малко топла супа.

— Не и преди да ми кажете защо Алфонс не можеше да запали огъня.

Тя го погледна раздразнено.

— Голям инат сте.

Нямаше да я остави на мира, докато не му каже, а точно сега не й бяха останали сили да му се противопоставя. Вече се бе случило твърде много и запасите й от издръжливост се бяха изчерпали. Защо пък да не му каже и да приключи с това?