Амбър Кей - Джена

Поемайки си дълбоко дъх, тя изправи рамене.

— Алфонс сигурно вече е излязъл на пътя, водещ към Брюксел.

— Какво?

Мощният му рев дойде едновременно с лумването на огъня зад нея, разгорял се с отмъстително прехвърчащи искри. Гневът на Джейсън я накара да отстъпи крачка назад и тя усети как топлината изгаря полите й. Беше уловена между две първични сили и не знаеше от коя да се бои повече.

Спокойно скръсти ръце, за да спре треперенето им. Тръгна към леглото.

— Наполеон е избягал от Елба и се е насочил към Париж. Луи напусна града преди два дни. Алфонс и английската ми прислуга са на път към Брюксел.

Преди да успее да довърши, Джейсън се отпусна тежко върху възглавниците и изстена. Звукът сякаш бе издаден от разярен бик или от някой, който страдаше непоносимо. Джена се втурна към мъжа, сърцето й заби лудо от страх, че може отново да му е зле.

— Джейсън, о, Джейсън! — каза тя, гърдите й се разкъсваха от болка.

Щом се наведе над Джейсън, застина шокирана, когато ръката му се отмести от челото и откри очите. Бяха се превърнали в опасни цепки, в които проблясваше гняв и спотаено отчаяние. Жилите на врата му се бяха издули, а мускулите на раменете му бяха изопнати от сдържана ярост.

Ръцете й увиснаха отстрани на тялото. Не можейки да си обясни какво става, тя тихо прошепна:

— Джейсън?

Той удари с юмрук по възглавницата, калъфката се разкъса и из въздуха захвърча перушина.

— Проклятие! Целият свят знае за бягството на Наполеон. Най-важната информация, до която съм се добирал от десет години насам, и не успях да я предам навреме.

Сега тя разбра. Той се ругаеше за нещо, което смяташе за личен провал. Много внимателно тя сложи ръка върху неговата.

— Вината не е ваша. Вие не бяхте в състояние да станете от леглото, камо ли да стигнете до Брюксел.

Той отблъсна ръката й и стисна силно очи. С внезапно уморен глас изрече:

— Вървете си. Трябва да помисля какво ще правя сега.

Непреклонно изтънялата линия на устата му не търпеше възражение. Наранена и без да знае кое е най-доброто, тя направи крачка към вратата. Той се нуждаеше от нея.

— Няма да си тръгна.

В продължение на цяла вечност той лежеше неподвижен, със затворени очи и набран около бедрата чаршаф.

— Ужасна жена — изръмжа той накрая, печална усмивка изкриви добре оформените му устни. — Притежавате повече кураж от мнозина мъже.

Тя се засмя тихо, радостна, че вече не е толкова ядосан на себе си и благодарна повече, отколкото й се искаше да се замисля, че й бе позволил да остане.

— Навярно защото съм се грижила за по-упорити и своенравни мъже от онези, с които сте се срещали.

— Хитруша. — Устните му се отпуснаха. И тогава очите му, тези наситенозелени кладенци, които отразяваха най-съкровените му чувства, станаха златисти.

Тя принадлежеше на друг мъж и си забрани да нарушава обещанието си, защото Джейсън събуждаше у нея чувства, които преди не знаеше, че съществуват. Трябваше да прояви повече воля.

Насилвайки се да се усмихне закачливо на изкушението, което представляваше Джейсън в момента, Джена каза:

— Може да съм хитруша, но вие ме принуждавате да бъда такава. А сега — тя се отдалечи от него, за да може да си възвърне самообладанието — ще ви донеса малко бульон. Трябва бързо да се възстановите.

Клепачите му се спуснаха надолу.

— Джена, вие казахте, че всички слуги са тръгнали? — Тя кимна. — Значи сме сами в къщата?

Не знаейки дали той й се сърди, тя открито срещна погледа му.

— Да.

— И Наполеон е на свобода?

— Да.

— Защо останахте? Аз не съм ви никакъв. Допреди няколко дни дори не знаехте, че съществувам.

Какво би могла да му отговори? И тя не разбираше. Несъзнателно зарови пръсти в дантелата около китката си.

— Вие сте ранен. Ако ви бях оставила, можеше да е фатално или някой щеше да ви открие… — Тя си пое дълбоко дъх и с усилие на волята отпусна грациозно ръце от двете страни на тялото. — След като ви спасих от сигурна смърт на улицата, съм длъжна да се грижа за вас докрай. Бих направила това за всеки.

Той издиша шумно и устата му се сви.

— Казахте това и преди. Тогава по-добре се залавяйте за работа, защото възнамерявам и двамата да напуснем Париж до утре вечер.

— Твърде скоро е.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Твърде късно е. С всяка секунда вероятността да ни заловят се увеличава стократно. Утре вечер трябва да изчезнем. Бих тръгнал още в този момент, но усещам, че имам нужда да си възстановя силите, ако искам да се погрижа и за вас. Не съм толкова глупав да побягна веднага като подплашен заек.