Амбър Кей - Джена

— Имам достатъчно. Сега ти предлагам да се прибереш вкъщи и да си опаковаш багажа. Нямаме много време, преди французите отново да са се събрали под знамето на Наполеон, трябва да напуснем Париж.

Отвратена и нетърпелива да уреди собствените си неща, Джена се завъртя на пети и забърза в полумрака на коридора към стаята на Хестър, без да дочака отговора на Ричи. Нямаше нито време, нито сили да се коси заради неговия егоизъм.

Не желаейки да изплаши Хестър, Джена почука тихичко. Като не получи отговор, завъртя месинговата топка на вратата и влезе вътре. Стаята беше тъмна, с изключение на малкото петно светлина, което хвърляше върху спящата Хестър свещта, държана от леля й запалена винаги до леглото.

Джена бързо отиде до леглото и нежно побутна пълното рамо на Хестър.

— Лельо, събуди се.

Още няколко такива раздрусвания и Хестър най-после отвори подути, сънливи очи.

— Кк-какво… к-какво… Ти ли си, Джена? — Озърна се из стаята, после отново погледна Джена. — Дори не се е развиделило. Защо ме будиш толкова рано?

— Мила лельо — каза Джена търпеливо, — не искам да те плаша, но трябва веднага да напуснеш Париж. Луи е избягал и Наполеон скоро ще се появи.

Изправяйки се рязко в леглото, с килната бяла муселинена нощна шапка с дантели, Хестър изстена:

— О, господи, о, господи! Какво ще стане с нас, щом тоя дявол е избягал на свобода. Той ще ни избие всичките, докато спим.

Джена сдържа въздишка на нетърпение. Не беше сега време да мъмри Хестър заради страховете й. Май леля й не беше далеч от истината.

— Всичко е наред, скъпа. Наполеон още го няма. Имаме време да избягаме, но трябва да станеш веднага и да си приготвиш куфара с най-необходимото.

Хестър заклати нагоре-надолу глава в знак на съгласие, кръглото й лице беше олицетворение на страха.

— Да, да, веднага ще го сторя.

— Така е добре — каза Джена, гласът й бе спокоен. Иначе Хестър можеше да се поддаде на страховете си. — Точно след половин час бъди във фоайето. Слугите ще са там и каретите ще чакат.

— Да, да — избъбра Хестър, измъквайки се изпод натрупаните завивки, но изведнъж се спря, с единия крак върху студения дървен под. Лицето й се сбръчка в стремежа й да се съсредоточи и тя обърна подозрителни очи към Джена.

— И ти ще си там, нали?

Джена срещна погледа на леля си открито, знаейки, че това ще е една от многото битки, които щеше да й се наложи да води в ранните сутрешни часове. Нежно, но твърдо каза:

— Ще съм там да ви кажа довиждане. Но сега няма време да го обсъждаме. Трябва да си събираш багажа.

Обърна се и тръгна към вратата, не желаейки да влиза в спор за решение, което бе дошло от само себе си. Никой и нищо не можеше да я накара да остави Джейсън.

— Пак този мъж . Не си прави труда да отричаш. От момента, когато го прибра в къщата, си знаех, че ще те съсипе. — Цялото тяло на Хестър се затресе от нервни конвулсии, докато пронизваше с поглед племенницата си. — Не мога да те принудя да го оставиш, но могат да те пленят. Могат да те убият. Помисли за майка си и за чувствата й, ако ти се случи нещо. Ти си всичко, което има.

Джена си пое дълбоко въздух, за да овладее раздразнението, което думите на леля й предизвикаха, но не можеше да изключи опасностите, така директно изложени от Хестър. Тя беше всичко, което имаше майка й, да не говорим за чувствата на Хестър — за тях възрастната жена не спомена нищо. Но Джена знаеше колко я обича леля й.

Досега не беше се замисляла за майка си и леля си; обзеха я противоречиви чувства. Джейсън сигурно щеше да умре, ако го остави сам. А ако го вземе с тях, той пак може да умре, пък и ще изложи останалите на опасност. И двете възможности бяха неприемливи, тъй че тя не би могла да остави Джейсън.

Всичко, което Джена успя да каже, бе:

— Не мога да го оставя.

— А твоят годеник да се жени за друга. — Свила устни, смръщила вежди, Хестър се обърна към куфара и последните й думи дойдоха през рамо: — Любов! Би трябвало да те интересува повече собствената ти кръв.

Преди Хестър да може да й причини още болка със словесната си атака и да доопъне и без туй обтегнатите й нерви, Джена затвори тихо вратата след себе си. Нямаше време да разсъждава върху разумността на решението си. Впрочем нямаше време за нищо, освен за приготовления, тъй че да изпрати бързо хората си на път. Имаха шансове да стигнат невредими, ако тръгнат, без да се бавят.

Бързайки надолу по коридора, Джена спря рязко пред вратата на Джейсън. Искаше й се, повече от всичко, да надзърне вътре и да се увери, че той е добре. Но знаеше, че мигът щеше да се проточи в минути, а минутите да се окажат прекалено дълги и тя щеше да пропусне часа, който бе определила за хората си. Не, тя ще ги изпрати и после ще се върне. Това бе единствената възможност.