Амбър Кей - Джена

Нещо в него, може би честта и убедеността в собствената кауза, отговаряше на собствените й морални ценности. Той започваше да означава за нея повече от всеки друг в живота й. Тя се засмя с глух, почти горчив смях.

Погледът й се върна на Джейсън. Изправи се и приближи достатъчно, за да го вижда. В съзнанието й, неканени, се върнаха спомените за тяхната целувка. По тялото й отново преминаха тръпки на наслада, напомняйки й за омайното блаженство, което бе намерила в прегръдките му.

От стиснатите й устни се изтръгна безсилно ридание. Не биваше да стои така и да го гледа. Всичко трябваше да продължи, както бе започнало. Щеше да се грижи за него, докато оздравее. А после щеше да го изпрати по пътя му, без значение дали това ще разбие сърцето й. Те не бяха един за друг.

Джейсън простена и я откъсна от нерадостните й мисли. Всичките й самообвинения изчезнаха. Това, което единствено имаше значение, бе, че Джейсън се нуждае от нея.

С няколко бързи крачки се озова до леглото. Сложи ръка на челото му и ахна щастливо. Той се потеше. Наистина се потеше. Щеше да се оправи. Треската му минаваше.

Падайки на колене до леглото, тя взе ръката му и я допря до бузата си. Всичко щеше да се оправи. Необходимо му бе само време да възстанови силите ги и скоро щеше да може да продължи пътя си. Тази мисъл веднага я натъжи, но тя не я пропъди. Така беше най-добре за Джейсън.

Щом радостната констатация я върна към нормалното й състояние, тя избърса свободно стичащата се пот по лицето и гърдите на Джейсън.

— Благодаря — каза той. От дрезгавия му глас я побиха студени тръпки, не знаеше, че е буден.

Борейки се да не издаде силните чувства, които той предизвикваше у нея, Джена отвърна:

— Няма защо. Бих го направила за всеки.

— Не омаловажавайте грижите си — каза той, веждите му раздразнено се събраха.

Неспособна да устои на импулса, тя се протегна и изглади челото му с върховете на пръстите.

— Няма да ги омаловажавам, защото те ви излекуваха.

Той хвана ръката й и поднесе дланта й към устните си. От допира на напуканите му от треската устни до кожата й тя усети пронизваща страст. Копнежът, разлял се по тялото й, я накара да потрепери. Пръстите и несъзнателно загалиха брадясалите му бузи, докато той продължаваше да държи ръката й.

Неспособна да сложи край на това, тя вдигна очи и срещна неговите в безмълвно желание. Онова, което видя в златистите им дълбини, я накара да притаи дъх. Той я гледаше жадно, предизвикателно, но и умоляващо. Ала имаше и още нещо. Имаше нежност и това я изплаши повече от всяка угроза за живота й. Изплаши я до дъното на душата.

Тя бе сгодена за друг. Беше дала дума да се омъжи за Ричи, каквото и да се случи. Нямаше да се поддаде на копнежа, който Джейсън пораждаше у нея.

Бързо се дръпна от него. Направи няколко крачки и се почувства на достатъчно безопасно разстояние, за да го погледне отново.

— Е, Джейсън, какво да ви правя сега? — Постара се гласът й да прозвучи спокойно и авторитетно и видя в очите му объркване, което бързо се смени с усмивка.

— Бягате от мен?

— А не трябва ли? — Тя не се сдържа и иронично повдигна вежди. Той разруши начина й на живот из основи.

Усмивката изчезна от лицето му и то стана мрачно и затворено.

— Навярно.

Тя въздъхна, докато премисляше ситуацията. Той бе английски шпионин, комуто тя се доверяваше, но на когото не можеше да позволи да остане повече, отколкото бе необходимо за оздравяването му. Докато той беше тук, хората й бяха застрашени от французите и човека, който го бе нападнал.

И понеже той оставаше, тя почувства, че трябва да доизясни онова, което се бе изплъзнало по време на бълнуванията му. Може би сега вече щеше да й каже нещо повече.

А после какво? Устните й се свиха иронично — тя не би го изхвърлила за нищо на света.

— Джейсън, говорехте насън.

Изражението му изведнъж стана войнствено, миглите засенчиха погледа му. Бавно, провлачено и толкова тихо, че тя едва можеше да го чуе, той каза:

— Сигурно не съм говорил за времето.

Нечувано! Джена поиска да му се разсърди за тази непочтителност, но перченето в такъв момент я разсмя.

— Не, не беше за времето.

Мускулите на раменете му се издуха, а ръцете му сграбчиха чаршафа толкова силно, че го намачкаха. Не се престори, че не я е разбрал.

— Ще ме предадете ли на властите? Допускането, че би могла да го предаде, я прониза като с кинжал и тя заговори, преди да е обмислила:

— Как изобщо може да си помислите, че ще направя подобно нещо, а вие го и казахте! Нима досега не рискувах всичко, което ми е скъпо, приютявайки ви тук, макар че дори не знаех защо сте нападнат? Какво сторих, та ми нямате доверие?