Амбър Кей - Джена

Страданието, което той й причини със съмненията си, бе толкова голямо, че Джена трябваше да се обърне с гръб, за да не види той сълзите на разочарование, напълнили очите й. След всичко, което беше направила, след чувствата, които бе събудил у нея, а и тя у него, той я смяташе за способна да извърши такова подло нещо.

— О, господи! — Излизаше от стаята, но мъчителното му възклицание я спря. — Джена, мой огнен ангеле, не съм искал да ви обидя, но трябваше да попитам. Трябваше да знам със сигурност.

Все още с гръб към него, тя преглътна риданието, което се надигаше в гърлото й. Цял живот бе разумна, защото й се налагаше да бъде такава. Трябваше да приеме натрапения й брак с Луиджи, а после и годежа с Ричи, за да може майка й да остане в швейцарския санаториум, толкова необходим за лечението на туберкулозата й.

Сега трябваше да бъде разумна и с Джейсън. Той беше прав. Трябваше да й зададе въпроса, независимо колко можеше да я нарани. Беше заложил на карта живота си. Трябваше да го разбере и да се освободи от болката, която й бе причинил. Поемайки си дълбоко дъх, тя каза:

— Разбирам. Вие трябваше да знаете. Всичко е наред.

Но не беше, не съвсем. В сърцето й остана болка, която практичният й ум не бе в състояние да потуши. Сякаш усетил лъжата в думите й, той каза:

— Джена, моля ви, елате тук. Не е наред и ми се иска да не бях изрекъл тези думи, но се налагаше. Онова, което върша, е по-важно и от двама ни. Съжалявам.

Вдигна рамене и се обърна с лице към него.

— Знам. И за да ви успокоя, ще ви кажа, че аз съм наполовина шотландка, без капка френска кръв във вените. Нито пък съм лоялна към французите. Не знам защо сте шпионин или защо информацията, която носите, е толкова ценна, че някой се е опитал да ви убие, но няма да ви издам.

Главата му се отпусна на възглавниците, очите му се затвориха и тялото му се освободи от напрежението, сякаш бе отхвърлило огромен товар.

— Благодаря ви.

Джена осъзна, че това е всичко, което щеше да й каже, а и собствените й чувства бяха още твърде объркани, за да продължи да го разпитва.

— Ще ви оставя да си починете — каза тя, копнееща да си тръгне и да се успокои, както по-рано бе копняла да остане до леглото му.

Вместо да й отговори, той впери поглед в нея. Това, което видя в очите му, я натъжи повече, отколкото когато умираше Луиджи. По лицето на Джейсън бе изписано такова съжаление и копнеж, че тя се изплаши, защото знаеше, че е отражение на собственото й изражение.

Без да каже дума повече, тя избяга от стаята и от обещанието в очите му, което никога не би могло да се осъществи.

Заслепена от мъката си, Джена се блъсна в Ричи, преди да разбере, че е той. Ахна изненадано.

— Какво правиш тук?

Очите му се присвиха, а едната му ръка я сграбчи за дясната китка, причиняваше й болка.

— Ц… ц… мила, така ли се посреща годеник? Извивайки ръката си, тя опита да се освободи, но той я стисна още по-силно. Беше безсмислено да се бори с него и тя престана. Не можеше обаче да отмине злобата, с която Ричи й причиняваше болка. Джейсън я бе държал по същия начин преди няколко дни, но без да иска да я нарани. Тя заглуши риданието, което се надигна в гърлото й от разликата между двамата мъже. Ричи не се интересуваше от нея и се наслаждаваше на всяко страдание, което можеше да й причини; Джейсън страдаше колкото нея, когато я наранеше.

Изведнъж Джена сякаш получи просветление, осъзнавайки колко жесток би могъл да бъде Ричи. Тя се обви в достойнството си като в плащ и каза:

— Не очаквах да се появиш по това време на нощта. Обикновено имаш други занимания.

И да бе доловил сарказма в думите й, не му обърна внимание. Освободи ръката й, но тръгна към нея, докато Джена не опря гръб о стената. Повдигна брадичка и го погледна отвисоко, нямаше да му позволи да я изплаши.

Нарочно изговаряйки бавно думите си, той каза:

— Ако присъстваше на нормалните светски събирания, нямаше да ми се налага да прекъсвам удоволствията си, за да идвам при теб. Все пак ти си бъдещата ми жена и като такава трябва да те покровителствам.

Покровител бе последното нещо, с което можеше да нарече Ричи, и тя едва се сдържа да не му се изсмее в лицето. Успя да скрие пренебрежението в гласа си.

— Защо ми е твоята защита в този час на нощта? И как влезе?

Той се ухили:

— Влязох през входната врата, след като чуках достатъчно дълго, за да събудя Майкълс. Отдавна съм ти казал, че икономът ти не струва. Щом се оженим, ще се отърва от него и благоверната му съпруга. Но не съм дошъл тук за това.