Амбър Кей - Джена

Джена затвори очи, за да не види той неприязънта в тях. Искаше й се да му каже, че не е негова работа да определя кого ще задържи тя след сватбата, но не бе толкова глупава. Като неин съпруг той щеше да диктува всичко. Такава беше горчивата истина.

— Както казах — продължи Ричи, — като твой единствен роднина от мъжки пол, мой дълг е да се погрижа за теб. Луи е избягал от Париж. Градът вече не е безопасен за хора с шотландска кръв. Трябва да го напуснем веднага.

— Но аз не мога — изрече Джена.

— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? — просъска Ричи в лицето й.

Тя не можеше да тръгне сега, не и преди Джейсън да е достатъчно добре, за да е способен да пътува. Ако го преместеше, състоянието му можеше отново да се влоши. Ако го оставеше сам, шансът това да стане бе много голям. С измамно тих глас Ричи повтори:

— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? Аз съм ти годеник и щом ти казвам, че трябва да тръгнеш, ще тръгнеш.

Джена се взря в него и видя, че очите му са изпълнени с омраза. В дъха му се прокрадваше сладникавата миризма на коняк и й се прииска да си запуши носа. Времето застина, докато тя изучаваше изкривените му от яд черти, сгърчената му уста и блясъка на напомадената му черна коса под трепкащата светлина на светиите от стената. Винаги бе знаела, че Ричи е разглезен, сега започваше да мисли, че може би е и зъл.

Също толкова внезапно, колкото я бе сграбчил, той се отмести от нея и тя се отпусна на стената. Неочакваното му действие наруши потока от мисли в главата й и тя я тръсна, за да се освободи от представата за Ричи като злодей. Умората я караше да си въобразява разни неща.

Когато го погледна отново, Ричи си беше просто Ричи — един разглезен млад мъж, който в това отношение не се различаваше от връстниците си аристократи. Той просто беше кръстът, който тя щеше да има нещастието да носи.

— Попитах те — Ричи подчертаваше всяка дума с едва прикрита злоба — защо не можеш да напуснеш Париж?

Тя примигна, за да има възможност да се съвземе. Нямаше да й е от полза, ако отново му се противопостави, а и много вероятно бе той да почне да души наоколо за причината. Тогава щеше да открие Джейсън, а тя не можеше да позволи това.

Като се отдели от стената и направи няколко крачки, за да се отдалечи от Ричи, тя каза:

— Просто ме изненада, това е всичко. А ти как разбра, че Луи е напуснал Париж?

Той й се озъби:

— Как се осмеляваш да ме разпитваш? Луиджи ти позволяваше да се грижиш за работите му, но той беше импотентен старец. Аз не съм и ще правиш каквото ти кажа.

Кръвта й кипна и на езика й беше да го наругае, както заслужава.

— Извинете — прекъсна ги Алфонс. Той хвърли предупредителен поглед към Джена, преди да се поклони почтително на Ричи. — Милорд, без да искам, чух разговора ви и мисля, че сте постъпили много умно, като сте дошли веднага да предупредите графинята.

Думите на Алфонс подействаха на Ричи като балсам върху рана и Джена се учуди на промяната, която успяха да предизвикат. Малко почтително отношение и нейният годеник ставаше мек като памук. Характерът му наистина бе променлив — нещо, което тя не биваше да забравя.

— Нищо чудно, че чичо ми те е ценял — каза Ричи на лакея, самонадеяността му го обгръщаше като мантия. Насочвайки отново вниманието си към Джена, той откри бели остри зъби в крива усмивка. — Ако беше дошла с мен тази вечер, както си му е редът, и ти щеше да чуеш новината за Луи, както я чух аз. Британският посланик обяви, че френският крал е избягал миналата вечер около полунощ.

Джена беше шокирана от това, което чу. Щом британският посланик е казал, че Луи е избягал, значи е истина. Трябваше начаса да напуснат Париж. Но сега бе невъзможно да премести Джейсън. Той беше твърде слаб.

С ръце, свити в юмруци и скрити в гънките на роклята, тя съумя за говори спокойно:

— Благодаря ти, Ричи. Трябва да се приготвим за тръгване колкото може по-скоро. — Без да даде на Ричи възможност да отговори, тя каза на Алфонс: — Моля ви, идете и събудете слугите. Нека започнат веднага да прибират багажа, но само най-необходимото. Аз ще се погрижа за леля Хестър. — И за Джейсън. Обръщайки се отново към Ричи, тя каза: — Ще се срещнем с теб на пътя за Брюксел при зазоряване.

Вместо да си тръгне, Ричи не помръдваше.

— Имаш ли пари за това пътуване?

Джена успя да запази самообладание въпреки изтощението и безпокойствата. Само Ричи би могъл да й зададе такъв безцеремонен въпрос за финансовото й положение. Тя отговори рязко: