Амбър Кей - Джена

— Виждате ли — рече самонадеяно той, докато тя го проверяваше. — Нямам треска. Или поне не такава, каквато смята Майкълс.

Джена чу изръмжаването на Алфонс от сумрака, който обгръщаше нея и Джейсън, но звукът беше просто спонтанно допълнение към разговора й с Джейсън. Знаеше какво иска да каже Джейсън, понеже можеше да види желанието, разпалило погледа му. Не биваше да му обръща внимание.

Но тя установи, че жадува за възхищението му. Скоро щеше да се омъжи отново и повече нямаше да може да изпита това изкусително чувство, което свиваше стомаха й в очакване, а копнеещото й сърце ускоряваше ритъма си. Джейсън щеше да остане краткотрайно преживяване в миналото й без нищо общо с бъдещето.

Пък и това бе само закачка, той бе твърде слаб за нещо повече. Намираше се в безопасност, що се отнася до него, но можеше ли да се довери на себе си? По този въпрос не желаеше да мисли.

Прокара пръсти по лицето му, спирайки се за миг върху наболата брада на бузата. Деликатно и леко като пролетен ветрец тя притисна дланта си към него, уж да провери за треска.

— Топъл сте — промърмори, очите й срещнаха неговите, признавайки привличането помежду им. — Но не вярвам да сте опасно болен.

— Не — отвърна той, гласът му беше по-дълбок, отколкото го бе чувала преди. — Но съм доста напрегнат… Джена.

Провлаченият начин, по който произнесе името й, беше като ласка и я изпълни с удоволствие, разливащо се по цялото й тяло като живителна струя.

— Милейди! — Гласът на Алфонс ги прекъсна.

Примигвайки, Джена дръпна ръката си от лицето на Джейсън и се обърна към Алфонс. Гневно сви пръстите си в юмрук. Той нямаше право да ги прекъсва, но и те нямаха право така явно да флиртуват. Беше сгодена. Един бог знаеше какво бе семейното положение на Джейсън.

— Трябва да се преоблека за вечеря — каза тя, тръгвайки към вратата, бързаше да излезе, преди да изрече или направи още нещо, което да окуражи ранения. И все пак не се сдържа и погледна към Джейсън, преди да затвори вратата. Лицето му беше напрегнато, очите затворени, а устните стиснати. Вената на шията му пулсираше.

Джейсън закри очи с ръка, за да не я вижда повече. Беше невероятен глупак и все пак я желаеше, желаеше я със страст, която не бе изпитвал досега.

Тя не заслужаваше подобни помисли, щом не можеше да й направи почтено предложение. В живота му нямаше място за усложненията, които щеше да донесе една жена. Трябваше да стигне до Уелингтън и между него и целта му не биваше да се изпречва нищо. Информацията, заради която бяха се опитали да го убият, бе твърде ценна, че да се забави повече, отколкото бе нужно, за да се възстанови и да може да продължи пътя си.

— Предупреждавам ви — каза Алфонс, прекъсвайки мислите на Джейсън. — Ако по някакъв начин я нараните, аз лично ще ви убия.

Джейсън се взря във възрастния човек. Заплахата би прозвучала смешно, ако Джейсън не виждаше светлината, която озаряваше отвътре очите на лакея.

— Тя няма защо да се бои от мен — каза Джейсън уморено. Усещаше последиците от дългия ден и раната, която едва започваше да зараства. Долната му устна се изви презрително: — Слаб съм като коте.

— Гледайте да си останете такъв по отношение на нея — заплаши Алфонс, преди да премести стола от леглото към топлината на огъня.

Джейсън се надяваше, че ще продължи да желае Джена от разстояние, но не знаеше колко още ще издържи. Тя беше олицетворение на женствеността. Състраданието и грижите й към него бяха по-големи, отколкото бе очаквал, а грациозните й движения подчертаваха тялото й на гръцка богиня.

Знаеше за нея толкова, колкото и тя за него, и все пак чувстваше, че си принадлежат. Нищо не ги спираше да се опознаят. Нищо освен заплахата от война, припомни си той язвително. Неговият дълг беше да стигне до Уелингтън.

Трябва да я предупреди, за да е готова да напусне Париж. Според информацията, която носеше, Наполеон щеше скоро да избяга от Елба. И когато това стане, във Франция няма да има нито едно безопасно място за беззащитна жена като нея, която освен това имаше шотландска кръв във вените си. Ако не се налагаше да тръгне толкова бързо, би я придружил. Дългът му обаче отново го принуждаваше да се откаже от желанието си.

Устните му се извиха в гримаса. Дълг. Винаги е бил с него. Следваше го неотлъчно още от люлката. Дълг и чест — мотото на неговото семейство, същността на неговия живот. Сега те стояха между него и жената, с която копнееше да бъде. И отново щяха да надделеят.