Амбър Кей - Джена

Сигурно бе разбрал, че иска да промени разговора, защото каза:

— Похищението е нещо, което се опитвам да избягвам. Съществува прекалено голяма опасност да те одраскат или ухапят, а аз не си падам по нито едно от двете.

Погледна го изпитателно, за да разбере дали се шегува. Откровеността му бе приемлива като закачка между двойка флиртуващи. Но само в стая, препълнена с хора, не в уединението на някоя спалня.

Той изви устни точно колкото да й покаже, че се е пошегувал — щом тя иска да е така. Но очертанията на скулите му бяха остри и изопнати, както изглеждаха предната нощ, когато го болеше много. Само че сега в очите му не се четеше болка: това беше глад, глад на човек, който иска нещо и знае, че не може да го има.

Нея ли искаше той? При мисълта за това по гърба й пробягаха тръпки, но разумът надделя. Той не беше мъж за нея. Не знаеше нищо друго за него… пък и съществуваше Ричи. Винаги Ричи.

— Трябва да вървя — каза Джена. — Ще пратя Майкълс да ви смени превръзката. Сигурна съм, че не искате да миришете на говежди бульон. Това определено не е подходящ аромат, ако замисляте прелъстяване — добави тя.

— Страхливка — промърмори той, но сега очите му се смееха.

Джена се шмугна през вратата, затваряйки я плътно, преди да се отпусне с цялото си тяло върху нея. Поемайки няколко дълбоки глътки въздух, тя се наруга вътрешно, че бе такава глупачка. Какво знаеше за този човек? Навярно бе англичанин, щом искаше да говори на английски, но говореше френски като роден език. Бяха го намушкали с нож и оставили да умре. Каквото и да бе сторил, считаше го за достойно. Умът й я предупреждаваше да внимава с него, но тялото й откликваше, както изсъхналата земя на първия летен дъжд.

Беше късно следобед и небето бе потъмняло като пред дъжд, когато Джена освободи секретаря си. Ричи скоро щеше да дойде, за да ги заведе с Хестър на вечеря в Пале Роаял, единственото добре осветено място в града. Макар че й се искаше да откаже, не можеше. Беше обещала.

Баща й я беше възпитавал, че една жена трябва да държи на честта си повече от всичко друго. Беше твърдял, че има моменти, когато на човек му остава само честта.

Почукване по вратата на библиотеката я отклони от тези мрачни разсъждения.

— Влезте! — Зави докрай капачката на мастилницата, преди да вдигне глава. Беше Майкълс.

— Милейди — каза той с прокрадващо се английско произношение, черната му дреха бе безупречна, както подобаваше на истински английски иконом, — онзи… хм… господин в Златната стая е по-топъл, отколкото би трябвало. Мисля, че го втриса и е нужно да го види лекар.

— Ще го посетя, преди да се преоблека, но никакъв лекар. Поне засега. — Тя запази безучастен тон, макар че пулсът й се ускори от уплаха. Беше се случило това, от което се боеше и заради което искаше да извика лекар. Сигурно Джейсън не беше направил нещо такова, че да си струва да рискува живота си, но тя му бе позволила да я убеди да не вика лекар. Молеше се Майкълс да греши.

Когато влезе в стаята на Джейсън, завесите отново бяха спуснати. В камината бумтеше огън и няколко свещи хвърляха трептяща светлина върху леглото. Алфонс седеше в стола, който тя бе използвала, за да нахрани ранения.

Джейсън лежеше на леглото с гръб към нея. Превръзката изглеждаше нова, но чаршафът се бе плъзнал по бедрата му, заплашвайки да се смъкне още, щом той се изви, за да я погледне. Тя установи, че подобна възможност би я очаровала и в същото време изпита възхищение от мускулестите му рамене, останали оголени. Това беше неприлично.

Опита се да открие по лицето му признаци на треска. Очите му я гледаха спокойно и шеговито, а гласът му бе ясен, когато каза:

— А, моят огнен ангел. Да не е дошло пак време да ме храните?

Когато заговори, зъбите му проблеснаха, силни и бели, напомняйки й за тигъра, който бе видяла, изложен в клетка на един панаир. От него би излязъл чудесен ловец на хищни животни, ако цивилизацията не го бе опитомила. При тази мисъл пулсът й се ускори, понеже тя изобщо не бе сигурна, че той е опитомен.

— Майкълс каза, че имате треска. Дойдох да проверя.

— Няма ми нищо — отвърна той, извръщайки глава от ръката, която тя протягаше към него.

— Не се дръжте като дете — смъмри го, знаеше, че този път не бива да отстъпва.

— А вие трябва ли да сте толкова лоша? — върна й го той.

— Когато е нужно — каза тя, поставяйки хладната си ръка върху челото му. Топъл беше, но не опасно. Много се надяваше да е така, защото не виждаше как ще убеди този непреклонен мъж, че трябва да го прегледа лекар.