Амбър Кей - Джена

— Парите — каза тя, прокарвайки пръсти по бузата му. — Дано не ви втресе.

Веждите й се сбърчиха и на него му се прииска да се протегне и да ги изглади.

— Аз ви преча — каза той, желаеше да я види усмихната, а не притеснена.

— Не бих могла да постъпя другояче — каза тя. — Вие сте ранен. — Въздъхна, сякаш това й тежеше, но нищо не можеше да направи. — Имам слабост към хора или животни в беда.

— Радвам се — каза той, като взе ръката й от бузата си и целуна дланта й. Копринената хладина на кожата й облекчи горещите му устни, но едновременно с това разпали сетивата му. Сърцето му биеше силно. Дали тя можеше да го чуе?

Издърпа ръката си, сякаш я бе изгорил.

— Мога да си представя — отвърна сухо тя.

Той се засмя и промени темата:

— Лакеят ви е италианец. А вие говорите френски и английски и английският ви е много по-добър. Интересно какъв ли е италианският ви?

Забеляза колко изпитателно го гледа тя. Нямаше да се изненада, ако откажеше да отговори, докато той не й каже нещо повече. Вече знаеше, че тя е не само състрадателна, но и смела.

— Италианският ми е като английския — отговори тя. — Боли ли? — попита загрижено, поставяйки ръка на гърдите му.

Дори одеялото, което го покриваше, не успя да притъпи възбудата, предизвикана от докосването й. Той беше глупак. Чувал беше за мъже, които се влюбват в болногледачките си, но никога не бе мислил, че е от тях.

— Не — каза той със стиснати зъби. — Не ме боли повече, отколкото когато се събудих. Колко е часът?

— Минава пет — отвърна тя, отдръпвайки ръката си.

Той въздъхна облекчено.

— Какви са шансовете ми да получа нещо за ядене? Вече не го докосваше и почувства глад.

— Чудех се кога ще се обади стомахът ви — каза тя. — Винаги става така. Дори и Луиджи, колкото и слаб да беше, не забравяше да си похапне.

Думите й го попариха като с вряла вода. Бе стояла край леглото на друг болен. Беше ли умрял? За миг той го пожела, после се наруга, че е такъв егоист. Но трябваше да знае.

— Кой е Луиджи?

— Съпругът ми — каза тихо тя.

Усети как пръстите му изстиват. Друг мъж я любеше, галейки заоблените й форми. Прииска му се да удуши мъжа, който имаше това право.

Отново си напомни, че е глупак и че това всъщност е без значение. Щеше да си тръгне след ден, най-много два. Трябваше да стигне до Брюксел. Тя бе само една красива жена, към която имаше дълг, по-голям, отколкото би могъл да изплати някога.

— Изненадан съм, че съпругът ви разрешава да се грижите за мен — каза той колкото може по-безгрижно.

Този път тя се засмя — тихо и мелодично. Той присви раздразнено очи. Как можеше да е така грижовна към него и в същото време да се смее за нещо, което би го обезпокоило, ако беше омъжена за него и седеше край леглото на друг мъж.

Сигурно бе видяла смръщената му физиономия, защото побърза да добави:

— Аз съм вдовица.

Как можеше да се смее, щом съпругът й е починал? Не знаеше какво да мисли за нея.

— Не изглеждате много натъжена от загубата на съпруга си.

Видя как сви устни от неодобрението в гласа му. Знаеше, че не е негова работа да я критикува, особено след всичко, което бе сторила за него, но не разбираше какви емоции бушуват в душата му. Никога преди не бе губил контрол върху действията или думите си. Иначе не би оцелял.

— Съпругът ми почина преди година. Макар това да не ви засяга — каза тя толкова ледено, че би го смразила, ако не бе толкова доволен да чуе, че от доста време е вдовица.

Тя му обърна гръб и се отдалечи, преди той да успее да отговори. Оранжевите отблясъци от огъня очертаваха скования й силует. Изправените й рамене повече от всякакви думи му говореха колко много я бе разстроил.

— Моите извинения — каза той със задавен глас. — Май съм забравил добрите обноски.

Връщайки се към леглото, тя каза:

— Не е чудно, с тази рана на гърдите. Не биваше да се разстройвам от нещо толкова дребно.

— Не, не, аз не трябваше да казвам каквото и да било, още по-малко да ви укорявам — каза той, в никакъв случай не искаше тя да се обвинява за невъзпитаната му реакция. — Аз съм ви толкова задължен, а и изобщо не е моя работа.

— Добре, стига сте се укорявали — отвърна усмихнато тя.

Олекна му, макар да знаеше, че сигурно изглежда като глупак с тази широка усмивка на лицето. Започваше да се усеща слаб. — Трябва да престанем с препирните — каза той. — Вече за втори път се спречкваме.

— Само за втори? — попита тя шеговито, преструвайки се на изненадана. — Позволявам си да имам друго мнение. Досега за нищо не сме постигнали съгласие. Боя се, че това ще продължи.