Амбър Кей - Джена

— Какво имате предвид? — словесната им престрелка му харесваше и му се искаше да продължи.

— Вечерята ви.

— Бифтек и бира?

— О! Искате да кажете бульон и овесена каша.

Той присви развеселено очи, гледаше я с възхищение; с една ръка на бедрото, а другата сочеща към него, сякаш бе непослушно дете.

— Малка хитруша — каза той с поглед, вперен в нея. — Макар че не сте толкова малка. Обзалагам се, че ми стигате до рамото.

— Това не ми говори нищо, не знам точно колко сте висок. И не се опитвайте да променяте темата. Трябва да ядете лека храна.

— Само ако вие ме храните.

Той капитулира толкова бързо, че я изненада. Очевидно бе очаквала съпротива, но той не искаше да спори с нея. Искаше топлината на тялото й до неговото и нежния допир на пръстите й, докато го храни.

— И твърдите, че аз съм хитруша. Както и да е, наистина сте твърде слаб, за да се храните сам, тъй че ще трябва да ви помогна.

— Не се преструвайте, не ви отива.

— Точно така — каза тя, тръгвайки към вратата. — Ей сега се връщам.

Той протегна ръка да я спре.

— Защо не позвъните на слугата?

— Би трябвало да знаете защо. Имате тайна, която не желаете да разкриете. За вас няма да е добре, ако слугите видят лицето ви. Те са приказливи и ако някое от английските или френски домакинства е усетило липсата ви, слугите ми непременно ще разберат и може да кажат къде сте. Не искам да излагам на опасност хората си. Но май ви казах нещо подобно още снощи.

Той се замисли върху думите й и можа смътно да си спомни, че бе чул нещо в този смисъл, но тогава бе толкова унесен от приспивателното, че много неща му се губеха.

Преди да може да й отговори, тя вече беше излязла.

— Ох! — изпъшка Джейсън и рязко дръпна назад глава, точно колкото да разлее топлия говежди бульон върху гърдите си.

— Съжалявам — каза Джена, избягвайки очите му. Ако не беше толкова съсредоточена върху устните му, които се затваряха около лъжицата, и любопитна да усети твърдия им натиск върху собствените си устни, нямаше да е тъй непохватна.

Това беше болнична стая, а той й беше пациент. Трябваше да го помни.

Дали все още беше гол под завивката, или Алфонс му е донесъл някакви панталони? Не знаеше, но мисълта не я оставяше на мира. Изчерви се и бузите й добиха прасковен цвят, а пръстите й трепереха, докато посягаше към кърпата, за да попие бульона, който беше покапал по тъмнокафявите косъмчета, започващи точно под адамовата ябълка на Джейсън.

Въпреки бързата й реакция, бульонът бе попил в превръзката, навита стегнато около гръдния му кош. Трябваше да се смени.

Джейсън я улови за китката.

— Достатъчно. По мен вече няма нищо.

Очите му бяха тъмнозелени, със златисти точици около зениците, и тя започна да осъзнава, че добиваха такъв цвят, когато я гледаше. Усети, че се изчервява. Само един негов поглед беше достатъчен, за да се ускори пулсът й.

С напрегнат глас тя каза:

— Ще спра, ако ме пуснете.

За момент си помисли, че той няма да го направи. Погледът му се премести от очите й върху ръката, която държеше, и устните му се свиха.

— Какво е това? — попита той, разтваряйки пръсти, и прокара палеца си по синината, която опасваше китката й. — Да не съм го направил аз снощи?

— Няма нищо — каза тя, опитвайки се да изтегли ръката си от неговата.

Вместо да я пусне, той наведе глава и целуна нараненото място. От допира на устните му по кожата й пробягаха тръпки. Когато тя отново се дръпна, той я пусна. Усещаше как топлината от целувката му продължава да я изгаря.

— Не знаех, че стискам толкова силно.

Думите бяха казани небрежно, но очите му бяха нежни и я накараха да затаи дъх. Означаваше ли тя нещо за него? Това бе глупава мисъл и тя моментално я пропъди. Беше го срещнала едва вчера, и то при необичайни обстоятелства, меко казано. Нищо чудно да е убиец.

— Аз посинявам лесно — промърмори тя, отнасяйки купичката и лъжицата до една маса наблизо, за да се отдалечи от него.

— Никога не бих ви наранил нарочно — каза той. Гласът му бе дълбок и дрезгав и на нея й се прииска да захвърли всички съмнения и отново да усети близостта му. Но не можеше. Освен съмненията към Джейсън, съществуваше и Ричи. Ричи с влажните си устни и постоянните увлечения. Ричи, който й беше годеник и заслужаваше нейната лоялност, макар да не можеше да се похвали с уважението й.

— Това звучи успокояващо — каза тя, стараейки се да прозвучи безгрижно, с надеждата да премахне напрежението, появило се помежду им. — Леля ми е убедена, че ще ни нападнете, докато спим. Сега мога да успокоя и нея.