Амбър Кей - Джена

Устните му бяха влажни, докато я насилваше с езика си да отвори уста. Тя потръпна от отвращение. Съпружеското легло нямаше да е удоволствие.

Миришеше на скъп парфюм, какъвто би носила жена. Бе дошъл при нея от последната си любовница. Мислеше, че се е примирила с това, понеже не беше за първи път. Преди никога не бе имало значение, защото не го обичаше, защо трябваше да има и сега?

„Защото си глупава — каза си тя. — Поглеждаш в очите на непознат мъж и виждаш там мечти за неща, които никога не биха могли да бъдат твои.“ Ричи беше неин годеник и изневерите му бяха нещо, с което щеше да живее до края на дните си. Не трябваше да позволява това да я огорчава.

След цяла вечност той се отдръпна от нея. Тя отстъпи назад и спокойно каза:

— Ще отидем ли в трапезарията? Още не съм закусила.

Без да дочака отговор, мина покрай него с високо вдигната глава и царствена походка.

— Студена кучка — каза той достатъчно високо, за да го чуе.

Не му отговори. Ако трябваше да отвърне на думите му, сигурно не би премълчала какво мисли за него и похожденията му. Но нямаше да го стори. Той беше бъдещият й съпруг и тя му дължеше лоялност — за това, ако не за друго.

Щом влязоха в трапезарията, те седнаха един срещу друг и изчакаха, докато им сервират закуската и Майкълс излезе от стаята. Ричи не беше дошъл тук, за да я целуне, а после да я обиди. Не, тя знаеше, че той е тук за пари, но щеше да започне със същите думи. Винаги започваше с тях.

— Джена — каза той, тъмните му очи омекнаха и я загледаха умолително, — ние ще се женим. Можеш да си позволиш да отговориш на ласките ми.

Тя отхапа малко от яйцето, после от препечената филийка и отпи кафе. Винаги бе едно и също. Той се нуждаеше от пари и можеше да измисли само един начин, за да ги поиска. Опитваше се да я предразположи към ласки, а щом не успееше, избухваше и накрая се държеше помирително. Колко пъти още ще може да си повтаря, че не е лош, само недостатъчно зрял.

С въздишка на примирение тя попита:

— Колко ти трябват?

— Десет хиляди франка. Снощи изгубих много.

— Десет хиляди? — Това бе повече от обичайното. Знаеше, че той превишава издръжката, определена му в завещанието на Луиджи, защото предната седмица й бе поискал пет хиляди.

— Ами — изхленчи той — вината е твоя. Ако не си беше тръгнала от мадам Дьо Пре толкова рано снощи, аз нямаше да се отегча и да си потърся друго развлечение. И сега нямаше да се нуждая от толкова много.

Ако не си беше тръгнала по-рано снощи, сега Джейсън можеше да е мъртъв. Кокалчетата й побеляха, докато стискаше вилицата.

— Ричи, съмнявам се, че моето тръгване е било причината да прахосаш толкова. Но — тя вдигна ръка, за да възпре протестите му — ще ти напиша чек. — Така беше по-лесно.

Той се усмихна самодоволно, но тя видя негодуванието, спотайващо се в очите му. Не бе понесъл добре обстоятелството, че Луиджи остави всичките си пари и имущество на нея, дори великолепния дворец в околностите на Венеция. Колкото и да се опитваше да го скрие, Ричи негодуваше, че тя държи в ръцете си цялото богатство. Не можеше да го вини.

Ричи си тръгна скоро след като получи това, за което бе дошъл, и Джена побърза да се премести в библиотеката. С въздишка на облекчение се настани в огромното кресло. Богатата ламперия от махагоново дърво и дебелите зелени завеси правеха стаята тъмна и тя се нуждаеше от двата големи сребърни свещника на бюрото си, но уединението тук си струваше сумрака. Пък и в камината гореше весел огън, който повишаваше настроението й и изпращаше вълни от топлина, пропъждащи студа от предната нощ.

Париж в началото на март бе неприятно студен. Отдавна беше забравила за скрежа, който покриваше Шотландия по това време на годината. Но може би не го бе забелязвала заради топлотата на родителите й към нея — тяхното единствено дете. Споменът бе горчиво-сладък. Любовта им я бе накарала да повярва, че един ден и тя ще е толкова щастлива.

Пропъди фалшивите илюзии. Трябваше да уреди сметката за санаториума на майка си. Написа набързо една бележка за секретаря си, напомняйки му да плати.

Надигайки се, уви шала по-плътно около себе си. Беше крайно време да отиде да види болния. Спря я почукване по вратата.

— Джена — каза Хестър през тясната пролука, която бързо се разшири, за да пропусне пълната фигура на възрастната жена. — Това… това създание още ли е тук? — Потрепера и тялото й се затресе.

Джена присви устни, мислейки в първия момент, че става дума за Ричи, но после разбра, че леля й има предвид Джейсън. Усмивката й я напусна, щом леля й дойде под светлината от камината и свещите на стената. Очите на Хестър бяха подути и зачервени от недоспиване.