Андреа Кейн - Последният херцог

— Харуик. — Елизабет се приближи, чувствайки, че краката й треперят. — Какво искаш? Защо си си направил труда да наемаш детектив? — Уплашеният й поглед се премести от Дафни върху Пиърс и най-накрая се спря върху викария. — Ако завръщането ми в Трагмор е цената, която трябва да платя, за да спася любимите си хора, тогава… — Гласът й я предаде за момент. — Тогава така да бъде.

Маркизът отметна назад глава и се засмя.

— Не се ласкай толкова, скъпа. Всичките ти атрибути са напълно заменими. Честно казано, изобщо не ми пука в чие легло лягаш. Разбира се не възнамерявам да призная това пред църквата или парламента. Онова, което ще им кажа е, че съм бил изоставен от любимата си съпруга, от жената, която съм обичал и за която съм се грижил в продължение на повече от двайсет години. Помисли си за възмущението им, когато прочетат моите документи и научат, че си избягала с твоя любовник от миналото… и, че си се приютила под покрива на един избухлив и нечестен човек. — Трагмор присви устни. — Колко бързичко ще ми дадат развод. И колко тъжно ще бъде това за теб и за Дафни. — И той вдигна триумфиращ поглед към Пиърс. — Не само, че няма да оставя на Елизабет никакъв шанс да започне този развод, ами и ще го получа такъв, че да задоволява собствените ми изисквания, а нея ще я оставя без стотинка.

— Мама не се нуждае от парите ти — сряза го Дафни.

— Така е. А от викария нуждае ли се? — отвърна меко той. — Защото никога няма да го има. Виждате ли, напълно съм съгласен с Чеймбърс — Елизабет е прекалено морална, за да легне с мъж, който не й е съпруг. А аз няма да й оставя възможност да се омъжи отново. — Усмихна се злобно, преди да нанесе последния удар, насочен право в душата на Пиърс. — А Дафни? Дафни повече няма да ми бъде дъщеря. Всъщност, разводът ще анулира нейното съществуване. И тогава, Торнтън, жена ти ще стане копеле също като теб.

Една вена на слепоочието на младия мъж запулсира бясно.

— Колко?

Трагмор вдигна подигравателно вежди.

— Торнтън, да не би да намекваш, че желаеш да преговаряш с мен?

— Попитах „колко“? Достатъчно се позабавлява. А сега ми кажи какво всъщност искаш. Това определено не е твоята съпруга. Нито пък дъщеря ти. Става въпрос за пари. Така че колко ще ти бъдат нужни, за да изоставиш злобните си планове?

По лицето на маркиза не остана и следа от присмех.

— Искам всичките си полици, до една, с печат, че са платени, поставени върху дланта ми, а обидното споразумение, което състави Холингсби — разкъсано на парчета. И освен това искам една разумна месечна издръжка — да речем двайсет хиляди лири, за да си осигурите трайното оттегляне от живота на всички ви.

— А каква гаранция ще получа, че ако изпълня всичко, което желаеш, няма отново да решиш и да започнеш бракоразводното дело?

— Ще подпиша съответен документ. И ще ти предам всички доклади, които ми е написал моят детектив, за срещите на Елизабет с Чеймбърс.

— Ти за глупак ли ме мислиш, Трагмор? — попита Пиърс. — Проклетият ти помощник със сигурност има копия.

— Така е. Тях също ще ти ги дам. — И маркизът се усмихна подигравателно на младия мъж. — Нямаш друг избор, освен да повярваш на думата ми, Торнтън. Вярно е, че рискуваш за моята част от споразумението. Но, също така знаеш, че, като се има предвид стимула, който ще бъдат за мен двайсетте хиляди лири месечно, това е доста малко вероятно. А какво би станало, ако откажеш да изпълниш исканията ми? Би ли могъл да понесеш последствията? Да живееш със съзнанието, че именно ти си обрекъл Дафни да бъде копеле?

Пиърс сви и отпусна юмруци встрани на тялото си.

— Как е да бъдеш притиснат в ъгъла, Торнтън? Да бъдеш заключен в килия, за която само аз имам ключ, да бъдеш измъчван така, както някога ти измъчваше мен?

Това преля чашата.

— Гаден мръсник. — Пиърс се спусна към маркиза и го сграбчи за гърлото. — Какво знаеш ти за затвор и мъчения? Аз просто те лиших от парите ти. А ти изгори душата ми. Моята и на всички останали деца, които измъчваше и пребиваше при всяка възможност.

— Какви деца? За какво, по дяволите, говориш? — изломоти Трагмор, като се опитваше да се освободи.

— „Домът на вечната надежда“. Спомняш ли си? Нали оправният ти детектив те беше информирал за моите корени? За теб беше голямо откритие, че копелето, което държеше твоите полици е наистина копеле и че е прекарал първите десетина години от живота си в приют. И то не в кой да е приют, можеш ли да си представиш, а в онзи, в който си направил безчет доходоносни посещения. Никога не ти е минавало през ума, че ще си спомня за теб, нали? Мислеше си, че си бил също толкова анонимен за мен, колкото аз — за теб. Но ти се лъжеше, Трагмор. Дяволски много се лъжеше. Спомням си те пределно ясно — твоите побои, твоята жестокост. — Пръстите на младия мъж се впиха в гърлото на маркиза. — И, разбира се, срещите ти с Барингс. Вашите комбинации, които си мислехте, че сте прикрили хитро. Парите, които слагаше в джоба си, за да оставиш онова чудовище да управлява приюта. Спомням си всичко, долен мошеник такъв. Всяка седмица ви наблюдавах как двамата с моя баща, изискания херцог Маркам, се промъквате в кабинета на Барингс, като си мислехте, че всичката измет в „Дома на вечната надежда“ си е в леглата. Всяка седмица виждах как Барингс ти подава парите. И всяка седмица се заклевах пред себе си да те накарам да платиш за жестокостта си.