Андреа Кейн - Последният херцог

— Би било по-правилно да се каже, че е на седмото небе.

— И защо да не бъде? Нали е с мъжа, когото обича — намеси се Елизабет и отпи от чая си. Забелязала озадачения поглед на дъщеря си, тя добави: — Пиърс ни обясни за Джеймс и за деликатността на ситуацията. Аз лично мисля, че всичко е прекрасно.

Дафни стисна ръката на съпруга си.

— Аз също. — След това премести погледа си от маркизата върху викария. — Не е ли прекрасно, когато съдбата даде на онези, които го заслужават, втора възможност да бъдат щастливи?

— Да, Кокиче. Този път отговори Чеймбърс. — Това е истинско чудо.

Пиърс допря устни до пръстите на своята любима.

— Кажи ми, мислиш ли, че неспокойната натура на Чапман би могла да бъде обуздана в добрия смисъл на думата? Той така и не е успял да се задържи на едно място достатъчно дълго, за да започне самостоятелна практика в своята професия.

— Определено. — Младата жена напъха няколко малини в устата си, а очите й светнаха дяволито. — Бащинството има способността да предизвиква невероятни промени у мъжете, нали така?

Пиърс се усмихна топло.

— Наистина е така, Снежно пламъче. Наистина е така.

Всички бяха в прекрасно настроение, когато каретата пристигна пред училището два часа по-късно. Едва изчакала Пиърс да помогне на майка й да слезе, Дафни буквално скочи на земята и заоглежда нетърпеливо суетнята наоколо.

Насам-натам бързаха работници, като си подвикваха едни на други, пренасяха материалите и организираха работата и любопитните, бликащи от енергия деца. Над всичко това се извисяваше строгият глас на мис Редмънд, която мъмреше учениците си и ги призоваваше да се държат както трябва.

Със същия успех би могла да заповядва на вятъра да спре да духа.

— По-добре да отида да помогна на мис Редмънд — реши Дафни, след като размени развеселени погледи с викария. — В противен случай тя може да получи удар още преди започването на ремонта.

— Дафни!

Тими, който я бе забелязал, размахваше някаква малка кутия, като същевременно викаше с цяло гърло и тичаше към нея.

— Донесъх Хенри — обяви гордо той и пъхна гущера под носа на младата жена. — Надявъх са вий да го наглеждати заради мен, докат работя.

— С най-голямо удоволствие. — Дафни се разкъсваше между желанието да се изкиска и да повърне, когато силната миризма на пръст и трева достигнаха до обонянието й. Започна да диша през устата, за да може да се приближи още повече, така че да види нещо тъмнозелено, което се шмугна като стрела в накъсаната специално за него тръстика.

— Ей го! Видя ли го? Нали й супер?

— Да, супер е. — И тя несъзнателно отстъпи назад. — Великолепен е. Само че от какво точно си му направил леглото?

— О, от разни неща, които намерих в плевника. И една особена трева, която гущерите обичат много, особено, когато й мокра.

— Гущерите са също така забележително срамежливи — намеси се Пиърс, като полагаше големи усилия да не се разсмее. — Така че защо да не затворим отново кутията му с капака, за да му дадем възможност да остане насаме, а не да бъде заобиколен от толкова непознати.

— Прав си, Пиърс. — И Тими мигновено затвори животинката си. — Дафни каза, чи ши го държи, докат’ аз помагам на строителите.

— Умна идея. Така няма опасност Хенри да избяга и да си навлече неприятности. Един строеж е изключително опасно място за малки създания като гущера. — Младият мъж повиши глас, така че да го чуят всички. — Всъщност, един строеж е опасен за всички, които не следват указанията. Следователно всеки от нашите помощници, който не прави това, което му кажат, ще прекара остатъка от деня да наблюдава как Дафни наблюдава Хенри.

Последва всеобщ вопъл.

— Добре — усмихна се Пиърс. — Виждам, че се разбираме прекрасно. А сега да се съберем на едно място и да се приближим предпазливо до училището, така че да приличаме на група, а не на разпасана команда. Тогава и работниците ще могат да ни дадат своите указания.

Децата неохотно започнаха да се събират край младия мъж.

Мис Редмънд отправи сияещ поглед към него, а увисналите й бузи се повдигнаха от пълна с обожание усмивка.

С кашлица, която подозрително приличаше на задавен смях, Чеймбърс отмести глава и се вгледа упорито в строителите, които разтоварваха последните материали.

— Коя сте вий? — попита внезапно Уилям и вдигна глава към Елизабет.

— Аз съм майката на Дафни. Казвам се Елизабет.

— Дафни има майка? — погледна невярващо той. — Но тя е възрастна!