Андреа Кейн - Последният херцог

— Безкрайната ти смелост вечно ми дава повод за учудване. От всички великолепни постъпки, които си извършил като Пиърс Торнтън и като Бандита на тенекиената чаша, мисля, че най-героичната е победата над твоето минало. — Младата жена постави длан върху долната му челюст. — Нашето бебе може би все още не си дава сметка за това, но баща му е изключителен човек.

По лицето на Пиърс премина сянка.

— Мислиш за баща си — рече наслуки съпругата му.

— Това е единственото от моето минало, с което все още не съм приключил, може би защото не го разбирам напълно — призна тихо той. — И след всичко, което ми каза миналата седмица Трагмор… — И той уморено потърка слепоочията си. — Не знам какво да мисля.

— Изглежда баща ти не е бил чудовището, за което го беше взел — каза Дафни.

— Но ми е обърнал гръб, дявол да го вземе!

— Това е признак за слабост, а не за жестокост. — Младата жена хвана любимия си за ръката, твърдо решена да доведе до край лечебния процес, който щеше да го дари с мечтания душевен покой. — Пиърс, ти сам ми каза, че покойният херцог изглеждал напълно незаинтересован всеки път, когато двамата с баща ми се срещали с Барингс и че прекарвал по-голямата част в обиколки из приюта, като „просто разглеждал“. Това бяха точните ти думи. Приказките на баща ми, непосредствено преди смъртта му, потвърдиха изводите, до които и двамата бяхме стигнали вече. Маркам е ходел в „Дома на вечната надежда“ единствено за да се увери, че си добре. Печалбата очевидно не е била причината, още повече, че е плащал на баща ми, за да води незаконните си сделки с Барингс. Нито пък жестокостта. — Забелязала озадачената физиономия на съпруга си, тя добави: — Когато обвини баща ми, че тормозел по всякакъв начин децата в приюта, не каза ли, че идвал единствено с тази цел и помежду ежеседмичните си срещи с Барингс?

Младият мъж кимна замислено.

— Последният херцог присъстваше ли по време на тези побои?

— Не.

— Значи имаме пълно основание да смятаме, че не е знаел нищо за тях. — Дафни започна да изброява, посочвайки подред пръстите си. — Следователно излиза, че баща ти не е приемал пари, не е удрял нито едно дете и не е имал интерес да поддържа Барингс на директорското място. Нито пък е имал представа за неговата и за бащината ми бруталност в негово отсъствие. Имал е нужда единствено от някакъв повод, за да вижда сина си. Не, Пиърс, това определено не е поведение на незаинтересован човек. А само на уязвим.

— Така е — пое си дълбоко въздух младият мъж. — А това отново поставя на дневен ред въпроса, чиито неизвестен отговор продължава да ме измъчва. Трагмор спомена, че изнудвал Маркам, за да го принуди да участва в неговия план за приюта.

— Спомням си — кимна замислено съпругата му. — Баща ми каза, че Маркам загубил интерес, вероятно след бягството ти от приюта, но моят родител намерил начин да възвърне този интерес.

— Да, но с какво го е изнудвал? Какви заплахи е използвал? По дяволите! — Пиърс пусна ръката на любимата си и се извърна, но тя успя да забележи измъчения му поглед. — Непрекъснато обсъждаме тази тема. Но всичко това са само наши предположения. Искам да знам какво е мислел Маркам. Тогава може би ще се поуспокоя.

— Струва ми се, че мога да ти помогна по този въпрос.

Двамата съпрузи се обърнаха и видяха застаналия до вратата Холингсби.

— Извинявайте, че нахлувам така. И не винете Лангли. Той си вършеше работата безупречно и настояваше, че все още не приемате посетители — усмихна се адвокатът. — Аз обаче издебнах удобния момент. Изчаках Лангли да се отдели за миг от входа и забързах насам. И, по всичко личи, моментът е дори по-подходящ, отколкото очаквах. — Той се приближи до бюрото и постави отгоре му папката си. — Тук имам едно писмо, което, предполагам, ще те дари с покоя, който търсиш.

— Ти не си посетител, Холингсби. Ти си приятел — отговори веднага Пиърс. — И си винаги добре дошъл в нашия дом. — Веждите му се повдигнаха въпросително. — Писмо ли?

Адвокатът извади два плика, като в същото време наклони глава към Дафни.

— Иска ми се да изразя моите съболезнования по повод ненавременната смърт на баща ти.

— Благодаря ти, но не е нужно. — Младата жена прекоси стаята, наля бренди в две чаши и ги подаде на мъжете. — Всички ние знаем що за човек беше баща ми. Не пожелавам подобна насилствена смърт никому, но би било абсурдно да се преструвам, че скърбя. Всъщност това, което чувствам, е дълбока тъга и огромно облекчение. Тъга за грозния начин, по който баща ми пропиля живота си и облекчение, че мама и всички други, потърпевши от неговата жестокост, най-после се отърваха.