Стивън Кинг: Прекият път на госпожа Тод

Кимнах.

— Ако искаш да избегнеш бариерите — и да спестиш известно разстояние — стигаш до Микеник Фолс, шосе № 11 до Луистън, шосе № 202 до Огъста, тогава по шосе № 9 през Чайна Лейк, Юнити и Хейвън до Бангор. Това са 144,9 мили.

— Така няма да спестите време, госпожо — викам й аз, — не, ако минете през Луистън и Огъста. Въпреки, че признавам, че да се кара по стария път до Бангор е наистина много красиво.

— Ако спестиш достатъчно разстояние, много скоро ще спестиш и време — ми вика тя. — Освен това не съм казала, че винаги минавам по този път, въпреки че често съм минавала. Просто ти изброявам откъде минават хората. Да продължавам ли?

— Не — викам й аз, — просто ме оставете в тази проклета баня съвсем сам, да зяпам проклетите плочки, докато побеснея.

— Всичко на всичко има четири основни маршрута — казва тя. — Този, който минава по шосе № 2 е 163,4 мили. Само веднъж го опитах, много е дълъг.

— Точно този път ще взема, ако жена ми се обади и ми каже, че за вечеря ще дояждаме каквото има — викам й аз, ама тихичко.

— Какво каза? — пита тя.

— Нищо — викам. — Говоря на циментовия разтвор.

— О! А, четвъртият — малко хора го знаят, въпреки че минава по хубави пътища — във всеки случай павирани — е през Спекълт Бърд Маунтин по 219 до 202 отвъд Луисън. После, ако вземеш шосе № 19, можеш да заобиколиш Огъста. После тръгваш по стария път. Така излиза 129,2.

Известно време нищо не казах, и може тя да си е помислила, че не й вярвам, защото ми вика малко наперено: „Знам, че е трудно да се повярва, но е така.“

Казах й, че предполагам, че е така и се помислих, че сигурно е така. Защото обикновено минавах по този път, когато отивах в Бангор да видя брат ми, докато беше жив. От години не бях минавал оттам. Ти мислиш ли, че човек може просто така да — ами — да забрави пътя, Дейвид?

Предположих, че е възможно. Човек лесно се сеща за магистралата. След известно време тя просто запълва съзнанието и човек започва да си мисли не как да стигне от тук до там, а как да стигне оттук до най-близкия вход за магистралата. И затова си помислих, че сигурно има много пътища, които просто замират, пътища, минаващи край скални стени, истински пътища с къпинови храсти край тях, но няма кой да яде къпините, освен птиците и площадки с дребни камъчета за насипване по пътя, оградени с ръждиви вериги, които висят на големи фестони, самите площадки захвърлени като стари детски играчки, с поникнала трева по техните изоставени, забравени страни. Пътища просто забравени от всички, освен от хората, които живеят на тях и си мислят какъв е най-бързият начин да се прехвърлят от тях на магистралата, където минаваш над хълмовете, без да има нужда да пълзиш нагоре-надолу по тях. В Мейн се шегуваме, че до там не може да се стигне от тук, но май контрата остава в нас. Истината е, че има хиляди начини да се стигне до там оттук, но хората въобще не се интересуват от тях.

Хомър продължи:

— Лепих плочки целия следобед в тази задушна малка баня, а тя стоеше на вратата през цялото време, с един крак кръстосан зад другия, боса, по маратонки с кафеникава пола и малко по-тъмна блуза. Косата й бе опъната на конска опашка. Тогава тя трябва да е била тридесет и четири или и пет, но лицето й просто светеше от това, което ми разказваше и тя приличаше на колежанка, върнала се във ваканция.

След известно време тя сигурно се усети колко време изкара така в приказки, защото ми каза:

— Трябва да те отегчавам до смърт, Хомър.

— Да, гус’ожо — викам й аз — тъй е. По предпочитам да ме оставите да си говоря с този тъп цимент.

— Не се занасяй, Хомър — казва ми тя.

— Не, гус’ожо, хич не ме отегчавате — викам й аз.

Тъй че тя се усмихва и пак си се връща на приказката, прелиства си тефтера като продавач, който си проверява поръчките. Тя имаше четири маршрута — е, всъщност три, защото се отказа от маршрут № 2 още от самото начало — но трябва да имаше още четиридесет други пътища, които бяха комбинации от тях. Шосета с номера, шосета без номера, шосета с имена, шосета без имена. Направо ми бръмна главата.

— Готов ли си за първенеца, Хомър?

— Май съм готов — викам й.

— Поне до този момент е първенец — казва тя. — Знаеш ли, Хомър, че един човек написал статия в „Науката днес“ през 1923 година и доказал, с разни изчисления на основата на максималната дължина на човешкия бедрен мускул, максимална дължина на крачката, максимален капацитет на дробовете, максимално сърдечно натоварване и сто други работи. Направо ме шашардиса тази статия! Толкова ме шашардиса, че я дадох на Уърт и го помолих да я предаде на професор Мъри от математическия факултет на Университета в Мейн. Исках да провери тези цифри, защото бях сигурна, че са базирани на погрешни постулати, или нещо такова. Уърт сигурно си помисли, че е глупост — „На Офелия й влезе една муха в главата“, така каза той — но все пак ги взе. Е, професор Мъри провери цифрите на човека много внимателно… и знаеш ли какво, Хомър?