Стивън Кинг: Прекият път на госпожа Тод

В миналото Хомър никога не говореше за виладжиите. Но тогава жена му умря. Това беше преди пет години. Оряла по едно надолнище, тракторът се обърнал и я затиснал, а Хомър го понесе много тежко. Той беше в траур около две години, после сякаш малко се пооправи. Но вече не беше същият. Сякаш чакаше нещо да се случи, чакаше следващото събитие. Когато човек минеше край спретната му къщурка, обикновено го виждаше на верандата да си пуши цигарата с чаша минерална вода на парапета, залезът светеше в очите му, главата му бе обвита в тютюнев дим, и човек си мислеше — поне аз винаги така си мислех — Хомър чака следващото събитие. Това занимаваше съзнанието ми много повече, отколкото бях готов да призная, и накрая реших, че причината е в това, че ако аз бях на негово място, нямаше да чакам следващото събитие, като младоженец, облечен в официален костюм, нагласил вече вратовръзката си, който седи на леглото на горния етаж и гледа ту в огледалото, ту към часовника над камината кога ще стане единадесет часа, за да се ожени. Ако бях на негово място, нямаше да чакам следващото събитие. Щях да чакам последното събитие.

Но в този период на очакване, който завърши една година по-късно, когато Хомър отиде във Върмонт, той понякога говореше за тези хора. И на мене ми говореше и на някои други.

— Тя никога не караше бързо, когат’ беше с мъжа си, доколкот’ знам. Но когато аз бях с нея, здравата пришпорваше Мерцедеса.

Някакъв човек спря до колонката и започна да си пълни колата. Колата беше с масачузетски номер.

— Той не беше от новите спортни коли, които горят безоловен бензин и подскачат всеки път, като ги понатиснеш. Беше от по-старичките и километражът имаше деления до двеста и четиридесет. Цветът й беше някакво странно червено и аз я питах веднъж как се казва този цвят и тя каза, че бил „шампанско“. Не е ли хубаво, викам й, а тя се залива от смях. Харесвам, когато някоя жена се смее, без да има нужда да й обясняваш къде е майтапът.

Човекът до колонката бе заредил колата си.

— Добър ви ден — казва той и се качва по стълбите.

— Добър да е и за Вас — казвам аз, а той влиза вътре.

— ’Фелия все търсеше преки пътища — продължи Хомър, сякаш че не са го прекъсвали. — Тази жена направо бе превъртяла на тема преки пътища. Не бях виждал такова нещо. Тя казваше, че ако спестиш достатъчно разстояние, ще спестиш и време. Казваше, че баща й се кълнял в това. Той бил търговец, все пътувал и тя го придружавала, когато можела, а той все търсел най-краткия път. Така добила този навик.

— Питах я веднъж дал’ не е малко странно — от една страна губи време да търка тази стара статуя на площада и кара децата на плуване, вместо да играе тенис, да плува и да си пийва като нормален виладжия, а от друга страна, с такава решимост да се бори да спести петнадесет минути оттук до Фрайбург, че сигурно го е обмисляла в продължение на няколко нощи. На мен просто ми се стори, че двете неща си противоречат, нали разбираш. Тя просто ме поглежда и казва: „На мен просто ми харесва да бъда полезна на другите, Хомър. Обичам и да шофирам — поне понякога, когато в това има предизвикателство — но не обичам да си пилея времето. Това е като да преправяш дрехи — понякога правиш бастички, а понякога отпускаш. Нали разбираш какво искам да кажа?“

— „Май, че разбирам“ — казах аз, малко нещо със съмнение.

— „Ако седенето зад волана на една кола е моята представа за добро прекарване на цялото ми време, щях за търся обиколни пътища“ — каза тя и това така ме развесели, че не можах да не се разсмея.

Мъжът от Масачузетс излезе от магазина с опаковка от шест бири в едната ръка и няколко лотарийни билета в другата.

— Приятна събота и неделя — казва Хомър.

— Винаги са приятни — казва човекът от Масачузетс. — Така ми се иска да можех да живея тук през цялата година.

— Е, ще поддържаме всичко в добро състояние за времето, когато ще можете да дойдете — казва Хомър и човекът се засмива.

Проследихме го как отпътува нанякъде, отзад се виждаше зеленият му масачузетски номер. Беше зелен номер. Моята Марси казва, че такива номера дават от Масачузетската регистратура на превозни средства, които в продължение на две години не са катастрофирали в този странен, гневен, опушен щат. Ако си катастрофирал, казваше тя, дават ти червен номер, така че хората да знаят и да внимават, когато те видят по пътя.

— Те бяха хора от вътрешността, знайш, и двамата — каза Хомър, сякаш масачузецът му бе припомнил този факт.