Стивън Кинг - Салът

Ранди погледна надолу и видя, че кракът на Дийк бе изчезнал в процепа до глезена. Цепнатината бе широка не повече от половин сантиметър, най-много сантиметър, но кракът му бе изчезнал в нея. По белите дъски пръскаше кръв на гъсти, тъмни струи. Някаква тъмна маса, като стопена пластмаса, пулсираше надолу-нагоре в цепнатината, нагоре-надолу, като туптящо сърце.

Трябва да го извадиш. Трябва бързо да го извадиш, иначе въобще няма никога да го извадиш… дръж се, Сиско, моля те, дръж се…

Лавърн се изправи и отстъпи назад от чепатото, пищящо дърво — Дийк към центъра на сала, който се поклащаше, закотвен под октомврийските звезди на езерото Каскейд. Тя клатеше сковано глава, кръстосала ръце пред корема си, където я бе улучил лакътя на Ранди.

Дийк се облягаше на него с цялата си тежест, глупаво размахваше ръце и се опитваше да се залови за нещо. Ранди погледна надолу и видя как от прасеца на Дийк блика кръв, сега прасецът му бе изострен, така, както е изострен молив — само дето върхът бе бял, а не черен, върхът бе костта, която едва се подаваше.

Тъмната маса отново се надигна, смучеше, ядеше. Дийк нададе вой.

Никога вече няма да играе футбол с този крак, КАКЪВ крак, ха-ха и той дръпна Дийк с всичка сила, но сякаш продължаваше да тегли пуснало корени дърво. Дийк отново се наклони и нададе такъв дълъг пронизителен писък, че Ранди падна назад и самият той нададе вик, запушвайки ушите си с ръце. От порите на прасеца и глезена на Дийк шурна кръв. Капачката на коляното му бе станала синкава и подпухнала, от това, че бе поела цялото напрежение, с което черното нещо се опитваше да изтегли крака на Дийк през тесния процеп сантиметър по сантиметър.

Не мога да му помогна. Колко ли е силно! Сега не мога да му помогна, съжалявам, Дийк, много съжалявам…

— Дръж ме, Ранди — изкрещя Лавърн, вкопчи се плътно в него и зарови лице в гърдите му. Лицето й бе толкова горещо, сякаш цвърчеше. — Дръж ме, моля те, няма ли да ме хванеш?

Този път той я хвана.

Едва по-късно Ранди с ужас осъзна, че те двамата сигурно щяха да успеят да доплуват до брега, докато черното нещо бе заето с Дийк — и ако Лавърн беше отказала да го направи, той щеше да успее сам. Ключовете за Камарото бяха в джинсите на Дийк, на плажа. Можеше да го направи… но той осъзна това, когато беше прекалено късно.

Дийк умря точно когато бедрото му започна да изчезва през тесния процеп между дъските. Минути преди това бе спрял да надава писъци. След това само сумтеше, лигаво, дебело. После и това престана. Когато той изгуби съзнание и падна напред, Ранди чу как остатъкът от бедрената му кост се строши като зелена пръчка.

След миг, Дийк повдигна глава, огледа се с последни сили и отвори уста. Ранди си помисли, че той пак иска да изкрещи. Вместо това, той блъвна кръв, толкова гъста, че излизаше направо на парчета. И Ранди и Лавърн бяха наплискани от нейната топлина и Лавърн започна пак да пищи, този път прегракнало.

— Ооооог! — викаше тя, лицето й бе изкривено от отвращение. — Оооог! Кръв! Оооог, кръв! Кръв!

Кръвта шуртеше от очите на Дийк, напираше с такава сила, че те бяха изскочили почти комично навън от силата на кръвоизлива. Ранди си мислеше: Какво ще ми говорите за жизненост! Боже господи, ПОГЛЕДНЕТЕ го! Прилича на пожарен кран! Боже! Боже! Боже!

Кръвта се стичаше и от двете уши на Дийк. Лицето му бе противно, с цвят на ряпа, подуто и обезформено от хидростатичното налягане на някакъв невероятен обрат. Това бе лицето на човек, вкопчен в мечата прегръдка на някаква чудовищна и непознаваема сила.

И тогава, слава богу, всичко свърши. Дийк отново падна напред, косата му увисна върху кървавите дъски на сала и Ранди забеляза с удивление и отвращение, че дори скалпът на Дийк бе кървав. Чуха се звуци под сала. Смучене.

Тогава през съзнанието му мина, през неговото нестабилно и претоварено съзнание, че може да преплува и има голям шанс да успее. Но Лавърн бе натежала в ръцете му, зловещо натежала. Той погледна отпуснатото й лице, повдигна клепача й и видя само бялото на окото й и разбра, че тя не просто е припаднала, а е в безсъзнание — в шок.

Ранди погледна към повърхността на сала. Разбира се, можеше да я остави долу, но дъските бяха широки само тридесет сантиметра. През лятото имаше една допълнителна платформа, която се захващаше за сала и се използваше, за да се скача от нея, но сега я бяха прибрали. Нямаше нищо друго, освен повърхността на самия сал, четиринадесет дъски, широки тридесет сантиметра и дълги шест метра. Нямаше как да я остави долу, без да положи отпуснатото й тяло върху няколко цепнатини.