Стивън Кинг: Салът

Ранди поклати глава. Може би това беше нефтено петно в крайна сметка… или поне е било, докато не бе му се случило нещо. Може би по някакъв начин до него бяха достигнали космически лъчи. Или може би Артур Годфри го бе полял с някаква атомна течност, кой знае? Кой би могъл да знае?

— Мислиш ли, че ще можем да преплуваме край него? — настоя Дийк, разтърсвайки рамото на Ранди.

— Не — изпищя Лавърн.

— Спирай или ще те набия, Лавърн — каза Дийк, като пак повиши тон. — Не се шегувам.

— Видя колко бързо то хвана Рейчъл — каза Ранди.

— Може тогава да е било гладно — отвърна Дийк. — Може сега да се е заситило.

Ранди си помисли за Рейчъл, която се бе навела в ъгъла на сала, така неподвижна и красива по сутиен и бикини, и усети, че стомахът му пак се надига към гърлото.

— Ти опитай — каза той на Дийк. Дийк се засмя вяло.

— О, Панчо.

— О, Сиско.

— Искам да си ида вкъщи — каза Лавърн с неуверен шепот. — Разбирате ли? Никой от тях не отговори.

— Значи тогава ще чакаме да се махне — каза Дийк. — Както е дошло, така и ще си отиде.

— Може би — каза Ранди.

Дийк го погледна, лицето му бе свирепо концентрирано в мрака.

— Може би? Какви са тези глупости с може би?

— Ние дойдохме и то дойде. Видях го как дойде — сякаш ни подуши. Ако е сито, както ти каза, тогава ще си отиде. Така мисля аз. Иска още да си хапне… — Той вдигна рамене.

Дийк стоеше замислен, с увиснала глава. От късата му коса продължаваше да се стича по малко вода.

— Ще изчакаме — каза той. — Нека да си яде риба.

Минаха петнадесет минути. Нищо не говореха. Стана по-студено. Беше десет градуса, а те и тримата бяха по бельо. След първите десет минути Ранди можеше да чуе бързото, безспирно тракане на зъбите си. Лавърн се бе опитала да се доближи до Дийк, но той я отблъсна — внимателно, но твърдо.

— Остави ме за малко — каза той. Тя седна с ръце кръстосани върху гърдите, обхванала с пръсти лактите си, трепереща. Тя погледна към Ранди, очите й казваха, че той може да се върне обратно при нея, да я прегърне, че сега всичко е наред.

Вместо това, той се извърна встрани и погледна към тъмния кръг във водата. Той просто се носеше, не се приближаваше, нито пък се отдалечаваше. Той гледаше към брега, там беше плажът, призрачен бял полумесец, който сякаш се носеше във водата. Дърветата зад него очертаваха тъмната, неравна линия на хоризонта. Стори му се, че вижда Камарото на Дийк, но не беше сигурен.

— Просто се вдигнахме и тръгнахме — каза Дийк.

— Точно така — каза Ранди.

— На никого не казахме.

— Не.

— Значи никой не знае, че сме тук.

— Не.

— Спрете! — извика Лавърн. — Спрете, плашите ме!

— Затваряй си плювалника — каза Дийк разсеяно и Ранди не можа да се сдържи и се разсмя — колкото пъти Дийк да го казваше, той винаги се смееше. — Ако трябва да останем тук цяла нощ, ще останем. Утре някой ще ни чуе как крещим. Не сме посред Австралийския океан, нали така, Ранди?

Ранди нищо не каза.

— Нали не сме?

— Ти знаеш къде сме — каза Ранди. — Знаеш толкова добре, колкото и аз. Свихме от шосе номер 41, десет километра карахме по черни пътища…

— На всеки петнадесет метра вили…

— Летни вили. Сега е октомври. Всичките са празни до една. Дойдохме до тук и трябваше да заобиколиш проклетия портал с надписи Минаването забранено на всеки петнадесет метра…

— Така ли? Горски пазач… — Дийк явно се беше вкиснал, малко бе излязъл от релсите. Малко подплашен?

За първи път тази вечер, за първи път този месец, за първи път тази година, а може би за първи път в целия си живот?

Това вече беше страшна мисъл — Дийк започва да губи безстрашието си.

Ранди не бе сигурен дали това се случваше, но допускаше, че е възможно… и изпитваше някакво перверзно удоволствие.

— Няма какво да се краде или пък да се разрушава — каза той. — Ако има горски пазач, той сигурно се появява тук всеки два месеца.

— Ловци…

— Следващият месец, да — каза Ранди и рязко си затвори устата. — Той също бе успял да се наплаши.

— Може да ни остави на мира — каза Лавърн. Устните й се свиха в патетична, неуверена усмивчица. — Може пък просто… нали разбирате… да ни остави на мира.

Дийк каза:

— Може би прасета ще…

— Движи се — каза Ранди.

Лавърн скочи на крака. Дийк се доближи до Ранди и за миг салът се наклони, и Ранди така се изплаши, че сърцето му отново препусна, а Лавърн отново изпищя. Тогава Дийк отстъпи леко назад и салът се стабилизира, само дето левият му край бе потопен малко по-дълбоко от останалата част.