Стивън Кинг: Големите колела: Разказ за играта на пране (Млекар № 2)

— Спаси ме, Боб — каза Роки. Той ритна Лео в ребрата, за да го разбуди. Лео измърмори нещо и хлъцна. Клепачите му потрепнаха, затвориха се и после се отвориха широко, когато Роки му заби един крак.

— Пристигнахме ли, Роки? Ние…

— Всичко е наред, Боби — извика Роки весело. Той заби пръсти под мишниците на Лео и го повдигна. Лео се изправи с крясък. Роки го дотътри до Крайслера и го тикна на седалката. — Някой път пак ще се отбием да постегнем.

— Какво време беше — каза Боб. Очите му бяха плувнали. — Знаеш ли, че от тогава насам всичко върви от зле към по-зле?

— Знам — каза Роки. — Всичко се оплеска. — Но недей да…

— Жена ми не е спала с мен от година и половина каза Боб, но думите му бяха заглушени от задавения двигател на Роки. Боб се изправи, изпрати с поглед Крайслера и вдигна едно малко трупче от лявата част н вратата.

Лео висеше на прозореца и се хилеше като светец-идиот.

— Ела някой път в перачницата, готин. Ще ти покажа дупката в гърба ми. Ще ти покажа колелата! Ще ти покажа… — изведнъж ръката на Роки се стрелна като кука във водевил и го дръпна обратно в тъмното.

— Чао, приятел! — ревна Роки.

Крайслерът се спусна в пиянски слалом край трите бензиноколонки и потъна в нощта. Боб гледа, докато габаритите станаха мънички като светулки и после бавно се върна в гаража. Върху натрупания му тезгях имаше хромиран орнамент от някаква стара кола. Той започна да си играе с него и скоро зарони сълзи за старите времена. По-късно, някъде към три часа сутринта, той удуши жена си и после запали къщата, за да прилича на нещастен случай.

— Боже — каза Роки на Лео, докато белият автосервиз се свиваше до светла точица зад тях. — Какво ще кажеш, а? Старият Коравчо. — Роки бе достигнал до такава степен на пиянство, когато всяка негова частица вече бе угаснала, с изключение на едно мъничко тлеещо въгленче трезвост, някъде в центъра на съзнанието му.

Лео не отговори. В бледата зелена светлина той приличаше на съсела от Алиса в страната на чудесата.

— Направо го бомбардирахме — продължи Роки.

Известно време той кара в лявата част на пътя и после Крайслерът се върна обратно.

— Има едно хубаво нещо — може би той няма да си спомня какво си му казал. Друг път вече ще е друго. Колко пъти да ти казвам? Избий си от главата тази идея за дупката в гърба ти.

— Ти знаеш, че имам дупка в гърба.

— Е, и какво?

— Моя си е дупката, това е. Ще си говоря за моята дупка, когато…

Изведнъж той се огледа.

— Един камион зад нас. Ей сега изскочи от страничния път. Без светлини.

Роки погледна в огледалото за обратно виждане. Да, камионът беше там, ясно се виждаха очертанията му. Камион за разнасяне на мляко. Нямаше нужда да чете МЛЕЧНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ КРАМЪР написано встрани, за да разбере на кого е.

— Това е Спайк — каза Роки, уплашен. — Това е Спайк Мълигън! Боже, аз пък си мислех, че той прави само утринни доставки!

— Кой?

Роки не отговори. По долната част на лицето му се разля пиянска усмивка. Тя не стигна до очите му, които в момента бяха огромни и червени като спиртни лампи.

Изведнъж той даде газ до ламарината, Крайслерът изригна син дим и неохотно вдигна деветдесет.

— Хей! Прекалено си пиян, че да караш толкова бързо! Ти си… — Лео замлъкна неясно, сякаш забрави какво е тръгнал да казва. Къщите и дърветата летяха край тях, неясни размазани петна в гробовния час дванадесет и петнадесет. Те профучаха край един знак „Стоп“, после прелетяха над някаква неравност в пътя. Когато паднаха обратно на асфалта, провисналият край на ауспуха се удари в настилката и изскочи искра. Отзад затракаха бирени кутии. Лицата на футболистите по кутиите се затъркаляха напред-назад, ту на светло, ту на тъмно.

— Направих си майтап — каза Лео диво. — Няма никакъв камион!

— Той е и е убиец! — изкрещя Роки. — Видях му буболечката, докато бяхме в гаража! Дяволите да го вземат!

Колата забуча нагоре по Южния Хълм в платното за насрещно движение. Един фургон, който идваше насреща се плъзна лудо встрани по банкета и после в канавката. Лео погледна назад. Пътят бе пуст.

— Роки…

— Хайде, хвани ме, Спайк! — крещеше Роки. — Само ела да ме хванеш!

Крайслерът бе вдигнал сто и двадесет, скорост, каквато Роки не би повярвал, че е в състояние да вдигне, ако беше трезвен, разбира се. Стигнаха до отбивката, която излиза на Джонсъновия път, от гумите се вдигаше пушек. Крайслерът свистеше в нощта като дух, фаровете му опипваха пустия път.

Изведнъж от тъмнината изскочи един Мьркюри ’59, яхнал разделителната линия. Роки изпищя и хвърли ръцете си към лицето. Лео имаше време само да зърне, че този Мъркюри е без орнамент на гюрука, преди да дойде ударът.