Стивън Кинг - Големите колела - Разказ за играта на пране (Млекар № 2)

— Приятно мий — каза Лео. Той затършува за нова бира. Сребърни линии като железопътни релси, проблясващи на обедно слънце в горещ ден, бяха започнали да се кръстосват пред очите му.

— …не си смени…

— Ще ми покажеш ли фаровете си, Роки?

— Няма проблеми. Страхотни фарове. Халогенни или нитрогенни или някакви там генни. Висока класа. Я ги запали, Лео.

Лео включи чистачките.

— Много добре — каза Боб търпеливо. Отпи голяма глътка бира. — Какво ще кажеш сега за фаровете?

Лео включи фаровете.

— Дълги?

Лео започна да опипва с левия си крак пода. Беше почти сигурен, че копчето е някъде там и най-накрая го улучи. Дългите светлини очертаха ярко Роки и Боб, като наредени за полицейско припознаване.

— Мамка им на нитрогенните фарове, нали ти казах, Боби? — извика Роки и после се закиска. — Дяволите да те вземат, Боби! Толкова ми е гот да те видя — по-гот даже, отколкото ако бях получил чек по пощата!

— А мигачите? — попита Боб.

Лео се усмихна неясно и нищо не направи.

— Нека по-добре аз — каза Роки. Той здравата си трясна главата, докато сядаше зад волана. — Май момчето не е много добре. — Той натисна спирачката и едновременно с това включи мигача.

— Добре — каза Боб — но работи ли без спирачката?

— Пише ли някъде в правилника, че трябва да работи без спирачка? — лукаво попита Роки.

Боб въздъхна. Жена му го чакаше за вечеря. Жена му имаше големи провиснали гърди и руса коса, с черни корени. Много си падаше по поничките и ги ядеше с дузини. Когато дойдеше в петък в гаража да вземе пари за бинго, косата й беше навита на големи зелени ролки, покрити с шифонена забрадка. От това главата й заприличваше на футуристично късовълново радио. Веднъж, той се бе събудил в три часа сутринта и бе погледнал отпуснатото й тебеширено лице в гробищната светлина на уличната лампа, която проникваше през прозореца. Беше си помислил колко лесно може да бъде — да скочи върху нея, да си забие коляното в корема й, така че да й извади въздуха и да не може да вика, да впие ръце около шията й, после да я сложи, във ваната, да я нареже на парчета и да я изпрати по пощата — където и да е до Робърт Дрискол, до поискване. Където и да е. Лима, Индиана. Северния полюс. Ню Хемпшър. Интъркорз, Пенсилвания. Какъл, Айова. Където и да е. Можеше да стане. Господ знаеше, че и друг път е било правено в миналото.

— Не — каза той на Роки. — Струва ми се, че никъде в правилника не пише, че трябва да работят самостоятелно. Съвсем ясно. С толкова много думи. — Той вдигна кутията и остатъкът от съдържанието й забълбука надолу в гърлото му. Веднага усети как бирата се вдига към мозъка му.

— Хей, Коравият Чорап си пресуши биричката! — каза Роки. — Я подай едничка, Лео.

— Не, Роки, аз наистина…

Лео, който не виждаше вече много добре, най-накрая напипа една бира.

— Искаш ли една да опънеш смукача? — попита той и подаде кутията на Роки. Роки я подаде на Боб, чийто протести заглъхнаха, още щом усети студената реалност на бирата в ръката си. Отвори я. Лео пръдна назидателно, за да сложи точка на транзакцията.

За известно време всички бяха надигнали кутиите, с ликовете на различни футболисти по тях.

— Клаксонът работи ли? — попита Боб накрая, като извинително наруши тишината.

— Разбира се. — Роки удари един лакът на вътрешния кръг на волана. Той издаде немощно писукане. — Малко е паднал акумулаторът.

Пак пиха мълчаливо.

— Този проклет плъх бе голям колкото кокер шпаньол! — възкликна Лео.

— Много носи това момче — обясни Лео. Боб размисли по въпроса.

— Ъхъ — каза той.

На Роки това му се стори толкова смешно, че той прихна с пълна с бира уста. Част от нея се стече през носа му и това разсмя Боб. На Роки му стана много хубаво, че Боб се е засмял, защото, когато дойдоха, той приличаше на печален чувал.

Пийнаха още малко в пълно мълчание.

— Даяна Ракълхаус — каза Боб замислено.

Роки се закикоти.

Боб се закиска и изпъна ръце пред гърдите си.

Роки се засмя и изпъна своите още по-далече напред.

Боб каза:

— Помниш ли онази снимка на Урсула Андерс, която Тинкър Джонсън залепи на таблото на баба Фриймантъл?

Роки нададе вой.

— …и той точно й натискаше големия балкон…

— …и тя за малко не получи инфаркт…

— Вие двамата му дръпнахте голям смях — каза Лео навъсено и пръдна. Боб премигна към него.

— Ъ?

— Смейте се — каза Лео. — Казах, че голям смях му дръпнахте. Смейте се, никой от вас няма дупка в гърба.

— Не го слушай — каза Роки (леко напрегнат). — Налял се е до козирката.