Стивън Кинг - Протокът

„В онези дни Протокът бе по-широк“ — каза Стела Фландърс на правнуците си през последното лято от живота си, лятото преди да започне да вижда духове. Децата я гледаха с широко отворени, мълчаливи очи, а синът й, Алдън се извърна от мястото си на верандата, където си дялкаше нещо. Беше неделя, и Алдън никога не излизаше с лодката в неделя, независимо колко висока бе цената на омарите.

— Какво значи това, бабо? — попита Томи, но старицата не отговори. Тя просто седеше в люлеещия се стол до студената печка, пантофите и спокойно се удряха в пода.

Томи попита майка си:

— Какво значи това, мамо?

Луис само поклати глава, усмихна се и ги изпрати навън да берат малини.

Стела си помисли: Забравила е. Дали въобще е знаела?

В онези дни Протокът бе по-широк. Ако някой знаеше, че е било така, това бе Стела Фландърс. Тя бе родена през 1884, беше най-старата жителка на Гоут Айлънд, и нито веднъж през живота си не бе напускала острова.

Обичаш ли? Този въпрос бе започнал да я измъчва постоянно, а тя дори не знаеше какво значи той.

Дойде есента, студена есен, без така нужните дъждове, които да оцветят красиво дърветата, нито на Козия, нито на Мечия нос, отвъд Протока. Вятърът свиреше дълги, студени мелодии и Стела усещаше, че всяка мелодия отеква в сърцето й.

На 19 ноември, когато първите вихрушки се спуснаха от небето с цвят на бял хром, Стела отпразнува рождения си ден. Дойдоха повечето хора от селото. Дойде Хати Стодард, чиято майка умря от плеврит през 1954 и чийто баща бе изчезнал с „Дансър“ през 1941. Дойдоха Ричард и Мери Додж, Ричард се движеше бавно по пътеката, като се подпираше на бастуна си, артритът му го беше яхнал като невидим пътник. Дойде Сара Хейвлък, естествено, майката на Сара — Анабел, бе някога най-добрата приятелка на Стела. Бяха ходили заедно в училището на острова, от първи до осми клас и Анабел се бе омъжила за Тони Фрейн, който й бе опъвал косата в пети клас и я беше разплаквал, така както Стела се бе омъжила за Бил Фландърс, който веднъж й бе съборил всички учебници от ръцете в калта (но тя бе успяла да се сдържи и да не заплаче). Сега и Анабел и Тони си бяха отишли и Сара бе единственото от седемте им деца, което бе останало на острова. Нейният съпруг, Джордж Хейвлък, когото всички знаеха като Големия Джордж, бе умрял от жестока смърт по време на сушата през 1967, годината, когато не излезе риба. Брадвата се изплъзнала от ръцете на големия Джордж, шурнала кръв — прекалено много кръв! — и след три дни погребение на острова. И когато Сара дойде на рождения ден на Стела и извика „Честит Рожден ден, бабче!“ Стела я прегърна силно и затвори очи,

(обичаш ли?)

но не се разплака.

Имаше огромна торта. Хати я бе направила заедно с приятелката си Вера Спрус. Цялата компания ревна песента „Честит Рожден ден“ в един общ хор, достатъчно силен, за да заглуши вятъра… поне за малко. Дори Алдън пя, който при нормални обстоятелства пееше само „Напред, Воини на Христа“ или славословията в църквата, а думите на всички останали песни произнасяше с наведена глава и зачервени като домати уши. На тортата на Стела имаше деветдесет и пет свещи и дори през песните тя чуваше вятъра, въпреки че слухът й вече не беше като на младини. Струваше й се, че вятърът вика името й.

„Аз не бях единствената“, щеше да каже тя на децата на Луис, ако можеше. "По мое време имаше много хора, които живееха и умираха на острова. Тогава нямаше пощенска лодка. Бул Саймс носеше пощата, когато имаше поща. Нямаше и ферибот. Ако имаш работа на сушата, мъжът ти те качва на рибарската лодка. Доколкото знам на острова нямаше тоалетна с вода до 1946. Синът на Бул, Харълд, бе първият, който инсталира такава тоалетна, след като Бул получи инфаркт и морето го отнесе, докато влачил мрежите. Помня, че видях как внасят Бул в къщи. Понесоха го завит в полиетилен и от единия край се подаваше единият му зелен ботуш. Помня…"

А те щяха да кажат: „Какво, бабо? Какво помниш?“

Какво щеше да им отговори тя? Имаше ли още?

В първия зимен ден, около месец след рождения ден, Стела отвори задната врата, за да вземе дърва за печката и намери мъртво врабче на задната площадка. Тя се наведе внимателно, вдигна го за едното краче и го погледна.

— Замръзнало — обяви тя, а нещо вътре в нея произнесе друга дума. Бяха минали четиридесет години, откакто бе видяла замръзнала птичка — 1938. Годината, когато бе замръзнал Протокът.