Стивън Кинг - Протокът

Те се грижеха един за друг и по други начини, но тя нямаше да им разкаже за това. Децата нямаше да го разберат, нито щяха да го разберат Луис и Дейвид, въпреки че Джейн знаеше истината. На Норман и Ети Уилсън им се беше родило монголоидно бебе, и обърнати навътре малки крачета, плешив череп, целият на буци и вдлъбнатини, с пръсти, свързани с ципи, сякаш бе сънувало твърде дълго и твърде дълбоко, докато бе плувало в оня вътрешен Проток. Преподобният МакКрейкън бе дошъл и бе кръстил бебето, а същият ден бе дошла Мери Додж, която дори по онова време бе акуширала на стотина бебета, и Норман отведе Ети да види новата лодка на Франк Чайлд и, въпреки че Ети едва вървеше, тя тръгнала без да протестира, въпреки, че бе спряла на вратата и хвърлила поглед към Мери Додж, която седяла до люлката на бебето-идиот. Мери вдигнала поглед и когато очите им се срещнали, Ети избухнала в плач. „Хайде“ , бе казал Норман, разстроен. „Хайде, Ети, хайде“ . И когато се върнали след час, бебето било мъртво, умряло в съня си. Не беше ли милостиво, че си отиде без страдание. А много години преди това, преди войната, по време на Депресията, някакъв мъж блудствал с три малки момичета, когато те се връщали от училище, не чак такова блудстване, че да остави следи, но и трите разказвали за един мъж: който предложил да им покаже тесте карти, с различно кученце на всяка карта. Мъжът им казал, че ще им покаже тези прекрасни карти, само ако момиченцата дойдат с него в храстите, и когато отишли в храстите, мъжът им казал „Но първо ще трябва да пипнете това“ . Едно от малките момиченца било Гърт Саймс, която по-късно бе избрана за Учител на Годината за 1976 в щата Мейн, за работата и в гимназията „Бърнсуик“. И Гърт, която била тогава само на пет, казала на баща си, че на ръката на мъжа липсвали няколко пръста. Едно от другите момиченца потвърдило, че е така. Третото нищо не помнело. Стела си спомняше как един дъждовен ден онова лято Алдън излезе, без да и каже къде отива, въпреки че тя го пита. Тя го наблюдаваше от прозореца, когато тръгна и видя, че Алдън се срещна с Бил Саймс в края на пътеката, и към тях се присъедини Фреди Динсмуър, а долу в залива видя собствения си мъж, когото тя бе изпратила сутринта, както обикновено, с ведро в ръката и обед, поставен във ведрото. Към тях се присъединиха още мъже и когато тръгнаха тя ги преброи и видя, че са дузина без един. Сред тях бе и предшественика на Преподобния МакКрейкън. И тази вечер един тип на име Даниълс бе намерен в основата на Слайдърс Пойнт, дето скалите се подават от вълните като зъбите на удавен дракон, с отворена уста. Този Даниълс бе нает от Големия Джордж Хейвлък да му помогне да си сложи нови первази на къщата и да смени двигателя на камиона си. Той беше от Ню Хемпшир, голям сладкодумец и си бе намерил разни други поръчки за работа, когато свърши с ангажимента в къщата на Хейвлък… и в църквата пееше! Явно беше, че се е разхождал по Слайдърс Пойнт, подхлъзнал се и паднал чак долу. Беше му счупен врата и главата му бе хлътнала между раменете. Тъй като никой не знаеше да има роднини, той бе погребан на острова и предшественикът на преподобния МакКрейкън произнесе надгробното слово, изтъквайки, че Даниълс е бил добър работник, как е помагал на всички, въпреки че липсвали два пръста на дясната му ръка. После благослови и от погребението всички отидоха в приземния етаж: на общината и пиха пунш и ядоха хапки с крем-сирене, а Стела никога не попита мъжете си къде са ходили в деня, когато Даниълс падна от върха на Слайдърс Пойнт.

— Деца — казваше им тя. — Тук на острова винаги се грижим за своите. Нямахме друг избор, защото тогава Протокът бе по-широк и когато вятърът ревеше, и вълните се блъскаха в брега, и се мръкваше рано, тогава се чувствахме съвсем малки — само прашинки в съзнанието на Господа. И беше съвсем естествено да се държим заедно, един за друг. Държахме се заедно, деца, и ако е имало времена, когато сме се чудили за какво е всичко това, или ако е имало въобще някога любов, то всичко е било, защото слушахме вятъра и вълните в студените зимни нощи и се страхувахме.

— Не, никога не съм изпитвала нужда да напусна острова. Тук бе животът ми. В онези дни Протокът бе по-широк.

Стела стигна до залива. Огледа се наляво и надясно, вятърът развяваше роклята й след нея като знаме. Ако имаше някой, тя щеше да слезе още по-надолу и да рискува по натъркаляните камъни, въпреки че бяха покрити с лед. Но там нямаше никой и тя тръгна по пристана, край навеса за лодки на стария Саймс. Тя стигна до края и застана там за миг, с вдигната глава, вятърът приглушено духаше през подплатените наушници на шапката на Алдън.