Стивън Кинг - Протокът

Бил бе там и й махаше. Отвъд него, отвъд Протока, тя виждаше църквата на Носа, острият й връх се губеше на фона на бялото небе.

Тя седна със сумтене на ръба на пристана и стъпи на ледената кора под себе си. Ботушите й потънаха малко, не много. Пак си оправи шапката на Алдън — как само искаше вятърът да й я вземе! — и тръгна към Бил. Веднъж си помисли да се обърне, но не го направи. Не вярваше, че сърцето й ще издържи.

Тя тръгна, ботушите й хруптяха по кората, а тя се вслушваше в едва доловимото глухо туптене на леда. Ето Бил беше там, сега бе по-далече, но продължаваше да маха. Тя се закашля и изплю кръв на белия сняг, покрил леда. Сега Протокът се простираше широко в двете посоки и за първи път тя успя да прочете табелата от другата страна „Стантън — стръв и лодки“, без бинокъла на Алдън. Виждаше как колите пътуват напред-назад по главната улица на Носа и си помисли искрено учудена: Те могат да стигнат, докъдето си поискат… Портлънд… Бостън… Ню Йорк! Представи си само! И тя почти успя, почти успя да си представи път, който продължава все напред и напред, а границите на света са се сгромолясали.

Край окото й прелетя снежинка. Още една. Трета. Скоро заваля лек сняг и тя вървеше през един приятен свят от носещи се бели вълни, тя виждаше Ракун Хед през нежна бяла завеса, която на моменти почти изчезваше. Тя протегна ръка пак да оправи шапката на Алдън и от козирката в очите й падна сняг. Вятърът въртеше снега в прозрачни форми и в една от тях тя видя Карл Ейбършъм, който бе потънал заедно със съпруга на Хати Стодърд в „Дансър“.

Скоро ярките цветове станаха по-приглушени, защото снегът се усили. Главната улица на Носа стана неясна, по-неясна, после изчезна. Още известно време тя успяваше да различи кръста на върха на църквата, а после и той избледня, като лъжовен сън. Последен изчезна яркият жълт знак „Стантън — стръв и лодки“, където човек можеше да си купи и масло за двигателя, и мухоловки и италиански сандвичи, както и бира, която да върви с тях.

После Стела тръгна в един свят, който беше съвсем безцветен, сивкаво-бял снежен сън. Тя бе като Христос, слязъл от лодката, помисли си тя, и най-накрая се обърна назад, но островът също бе изчезнал. Виждаше как следите й се връщат назад, как стават все по-неясни, докато накрая се виждаха само полумесеците на подметките… и после нищо. Съвсем нищо.

Тя си помисли: Нищо не се вижда. Трябва да внимаваш, Стела, защото в противен случай никога няма да стигнеш до сушата. Просто ще вървиш в кръг, докато се изтощиш напълно и ще премръзнеш някъде там.

Тя си спомни как Бил й бе казал веднъж, че когато човек се изгуби в гората, трябва да се прави, че кракът, който е от страната на по-добре развитата му ръка, е куц. В противен случай този крак става водещ и човек се върти в кръг, без дори да го съзнава, докато пак не се върне на следата си. Стела не вярваше, че това може да се случи и на нея. Снеговалеж през деня, през нощта и утре, бяха съобщили по радиото, и в това непрогледно време тя дори нямаше да разбере дали се е върнала на собствената си следа, защото вятърът и пресният сняг щяха да я изтрият, преди дори да се върне на нея.

Почти не чувстваше ръцете си, въпреки двата чифта ръкавици, които носеше, пък и краката си не усещаше от известно време. В определен смисъл това бе почти облекчение. Тази безчувственост поне запушваше устата на кресливия й артрит.

Сега Стела започна да накуцва, карайки левия си крак да работи по-усърдно. Артритът в коляното й не бе заспал и скоро започна да й крещи. Белите й коси се вееха зад нея. Бе отдръпнала устните си назад и бе оголила зъбите си (все още си бе със своите зъби, без четири) и продължи да гледа право напред в очакване жълто-черният знак да се материализира в белотата.

Това не стана.

Малко по-късно забеляза, че белотата на деня преминава в по-традиционно сиво. Снегът падаше по-тежко и по-плътно от всякога. Краката й продължаваха да стъпват върху кората, но сега потъваха през десет сантиметра пресен сняг. Погледна часовника си, но той беше спрял. Тя си даде сметка, че сигурно е забравила да го навие тази сутрин за първи път от двадесет-тридесет години. Или може би просто бе спрял завинаги? Той бе на майка й и тя го бе пращала по Алдън на Носа, където господин Дости първо му се бе възхищавал, а после го бе почистил. Поне часовникът й бе ходил на сушата.

Тя падна за първи път може би около петнадесет минути, след като забеляза за първи път растящата сивота на деня. За миг остана на ръце и колене и си помисли, че ще е така лесно да си остане така, да се свие на кравай и да слуша вятъра, но тогава решимостта, която я бе превела през толкова много тежки моменти, се надигна у нея и тя се изправи с гримаса. Тя стоеше на вятъра, гледаше пред себе си, напрягаше очите си, за да види… но нищо не виждаше. Скоро ще се стъмни.