Стивън Кинг: Протокът

— През тази година Бул и моят мъж прекосиха Протока — каза Стела. — Февруари 1938. С «котки» на краката, прекосиха до кръчмата на Дорит на носа, изпиха по едно уиски и се върнаха. Викаха ме и мен. Приличаха на две малки момчета, току-що слезли от шейната.

Те я гледаха, очаровани. Дори Вера я гледаше с широко отворени очи, а Вера със сигурност бе чувала историята и преди. Ако човек вярваше на историите, Бул и Вера някога са живели заедно, въпреки че беше трудно да се повярва, гледайки Вера сега, че тя някога е била толкова млада.

— И ти не отиде ли? — попита Сара, сигурно във въображението си виждаше докъде се протяга Протокът, толкова бял, че чак син на студеното слънце, с блестящи снежни кристали, как се приближава сушата, и как може да се мине, може да се мине през океана, също като Христос, да се напусне острова за първи и единствен път в живота пеша…

— Не — каза Стела. Изведнъж съжали, че не си е донесла плетката. — Не отидох с тях.

— Защо? — попита Хати, почти възмутена.

— Беше ми ден за пране — Стела почти я сряза и в този момент Миси Воуи, вдовицата на Ръсъл, избухна във висок рев, с хълцания. Стела погледна натам и видя Бил Сандърс, в сакото си на червено-черни карета, килната на една страна шапка, да пуши пура Херберт Тарейтън, а зад ухото му — пъхната друга, за после. Усети как сърцето й подскочи в гърдите и замря между два удара.

Тя хлъцна от изненада, но точно в това време един чеп изпука в камината и двете жени не я чуха.

— Бедната — Сара почти изгука.

— Отърва се от тоя негодник — изсумтя Хати. Тя затършува в дълбините на зловещата истина за покойния Ръсъл Боуи и намери най-вярното заключение: — Този човек си беше просто един скитник. Късмет е, че тя се отърва от ярема.

Стела почти не чу тези неща. Там седеше Бил, толкова близо до Преподобния МакКрейкън, че ако поискаше можеше да го ощипе по носа, не изглеждаше на повече от четиридесет, около очите му едва се забелязваше мрежата от бръчици, които по-късно се врязаха така дълбоко, обут във фланелени панталони и гумени ботуши, със сиви вълнени чорапи, подгънати грижливо над ръбовете на ботушите.

— Чакаме те, Стела — каза той. — Прекоси и ела да видиш сушата. Тази година няма да има нужда от обувки за сняг.

Ето го, седеше в приземния етаж на общината, но в този момент в камината изпука дърво и той изчезна. А Преподобният МакКрейкън продължи да успокоява Миси Боуи, сякаш нищо не бе се случило.

Тази вечер Вера се обади на Ани Филипс по телефона и в разговора спомена, че Стела Фландърс не изглеждала добре, съвсем не изглеждала добре.

— Голяма работа ще му се отвори на Алдън, ако тя се разболее и трябва да я води на лекар на сушата — каза Ани. Ани харесваше Алдън, защото нейният собствен син Тоби й беше казвал, че Алдън не пие нищо по-силно от бира. Ани бе самото въздържание.

— Изобщо няма да може да я закара, ако тя не изпадне в кома, — каза Вера, произнасяйки думата с източен диалект: коумъ. — Алдън не е от най-интелигентните, нали разбираш. Стела го върти на пръста си, както си поиска.

— О, тъй ли? — каза Ани.

Точно в този момент по линията се чу металическо почукване. Вера продължи да чува гласа на Ани Филипс още известно време зад тракането, после гласът изчезна. Вятърът бе станал много силен и бе съборил телефонните жици, може би край езерото Кодлин, а може би в залива Бороу, където те се потапяха в Протока, обвити в гума. Може би са паднали на отсрещната страна, на Носа… а някой би могъл дори да каже (полу на шега), че Ръсъл Боуи е протегнал ръка и прекъснал кабела, просто ей така.

На не повече от два километра, Стела Фландърс лежеше под завивката си и слушаше пресекливата музика от похъркването на Алдън в съседната стая. Слушаше Алдън, за да не слуша вятъра… но така или иначе, пак го чуваше, о, да, как прекосява студената шир на Протока, два километра вода, покрита сега с ледена кора, лед с омари под него, и водорасли, и може би танцуващото тяло на Ръсъл Боуи, който всяка година през април идваше с тракторчето си и изораваше градината й.

Кой ще изоре земята този април? почуди се тя и продължи да лежи студена и свита на кълбо под завивката. И като сън в съня, гласът й отговори на нейния глас: Обичаш ли? Вятърът блъсна капака на прозореца и той изтрака. Стори и се, че капакът на прозореца разговаря с нея, но тя се извърна и не поиска да чуе думите му. И не заплака.

— Но, бабо — щеше да продължи Лона (тя никога не се отказваше, беше като майка си, и като баба си преди нея) — ти още не си ни казала защо не си преминала отсреща.