Той нямаше намерение да прозвучи като някаква смешка, но дядо му се смя толкова много, че лицето му доби пак онзи тревожен морав оттенък и този път той не само се наведе, за да се подпре на коленете си, но и трябваше да преметне едната си ръка през рамото на момчето, за да не падне. И двамата щяха да се търколят надолу, ако кашлянето и хриптенето на дядо не бе спряло точно в момента, когато момчето бе почти сигурно, че от това подуто и мораво от смях лице ей сега ще избликне кръв.
— Ама че си майтапчия! — каза дядо, който най-накрая се спря. — Голям майтап си!
— Дядо? Добре ли си? Може би трябва да…
— Мамка му, не, не съм добре. Изкарах два инфаркта за две години и, ако преживея още две години, няма да има по-изненадан човек от мен. В това няма нищо ново, момче. Това, което искам да кажа е, че все едно дали времето тече бавно или бързо, човек няма да сбърка в живота, ако помни това пони. Защото, когато броиш и казваш „моето хубаво пони“ след всяко число, времето няма да е нищо друго, освен време. Ако го направиш, казвам ти, тогава ще вкараш гадинката в обора. Но не можеш да броиш през цялото време — това не е Божията воля. Ще си мина и аз по алеята с игликите, ще ме изпрати този дребният, мазнолик пикльо Чедбънд, поне дотам. Но ти трябва да запомниш, че времето не може да е твое; ти принадлежиш на времето. То си тече с еднаква скорост всяка секунда на всеки ден. То пет пари не дава за теб, но това няма значение, ако си имаш хубаво пони. Ако си имаш хубаво пони, Клайви, ти си хванал крантата за юздите и няма какво да ти пука от всички Олдън-Осгудовци на този свят.
Той се наведе към Клайв Банинг.
— Това разбираш ли го?
— Не, сър.
— Знам, че не го разбираш. Ще го запомниш ли?
— Да, сър.
Очите на дядо Банинг се впиха в него, докато момчето се почувства неловко. Накрая той кимна.
— Да, смятам, че ще го запомниш. Главата си режа, ако не го запомниш.
Момчето нищо не каза. Честно казано, не можа да се сети какво да каже.
— Сега вече си получи указанията — каза дядо.
— Не съм получил указания, щом не съм ги разбрал! — извика Клайв така истински ядосан и объркан, че сам се стресна. — Не съм!
— Майната му на разбирането — каза спокойно старецът. Той пак прехвърли ръка около шията на момчето и го притисна към себе си — притисна го към себе си за последен път, преди баба да го намери мъртъв в леглото един месец по-късно. Тя просто се събудила и дядо си лежал там, но дядовото пони бе ритнало оградата и бе избягало отвъд хълмовете на света.
Зло сърце, зло сърце. Хубаво, но със зло сърце.
— Разбирането и указанията са братовчеди, но не се имат много — каза дядо в оня ден под ябълковите дървета.
— Какво представляват тогава указанията?
— Помнене — каза дядо със спокоен тон. — Можеш ли да запомниш това пони?
— Да, сър.
— И как му е името?
Момчето замълча за малко.
— Време… струва ми се.
— Добре. И какъв цвят е то?
Този път момчето се замисли по-дълго. Разтвори съзнанието си като перуника в мрака.
— Не зная — каза то накрая.
— И аз не зная — каза старецът и го пусна. — Мисля, че то няма цвят, пък и не мисля, че има значение. Това, което има значение е ще го познаеш ли?
— Да, сър — каза веднага момчето.
Едно бляскаво, трескаво око защипа ума и сърцето на момчето като с кламер.
— Как?
— Ще бъде хубаво — каза Клайв Банинг с абсолютна увереност.
Дядо се усмихна.
— Така — каза той. — Клайви е получил своите указания и от това е станал по-мъдър, а аз по-блажен… или обратното. Искаш ли парче прасковен сладкиш, момче?
— Да, сър!
— Какво правим още тук, тогава? Да ходим да ядем!
Така и направиха.
И Клайв Банинг никога не забрави името, което бе Време, и цвета, който бе никакъв, и образа, който не бе нито грозен, нито красив… а просто хубав. Нито пък му забрави характера, който бе зъл, нито това, което дядо му каза, докато се спущаха надолу, просто подхвърлени думи, които вятърът отнесе: да си имаш пони и да си го яхаш е по-хубаво, отколкото въобще да си нямаш пони, независимо колко променливо може да бъде сърцето му.
© 1989 Стивън Кинг
© 1994 Андрей Жишев, превод от английски
Stephen King
My Pretty Pony, 1989
Сканиране, разпознаване и редакция: maskara, 2008
Издание:
Стивън Кинг. Кошмари и съновидения
ИК „Плеяда“, София, 1994
Художник: Петър Станимиров, 1994
Коректори: Джени Тодорова, Петрана Старчева
Печат: Полипринт, Враца
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9759]
Читать дальше