Стивън Кинг - Моето хубаво пони

Тогава дядо го погледна с иронично вдигната вежда, сякаш очакваше момчето да го помоли да обясни, но Клайв се усмихна доволно — той знаеше какво е долна риза, много добре знаеше, защото често майка му не обличаше нищо друго докъм пет следобед или поне, докато баща му беше по път, за да продава електрически уреди и кухненски съдове, и да сключва по някоя малка застраховка. Когато баща му бе на път, тогава майка му се наливаше здраво, понякога толкова здраво, че не можеше да се облече, докато слънцето не тръгне да залязва. Тогава, понякога тя излизаше да види някоя болна приятелка и го оставяше на грижите на Пати. Веднъж той каза на Пати: „Приятелките на мама се разболяват все когато татко е на път, ти не си ли забелязала?“ И Пати се смя, докато от очите й протекоха сълзи и каза, че е забелязала, сто процента е забелязала.

Това, което дядо му разказваше му напомни, че когато дните тръгнат надолу по наклона към училище, тополите някак се променят. Като задухаше вятър, отдолу цветът им ставаше също като цвета на най-хубавата риза на майка му, сребрист цвят, който бе така удивително тъжен, както бе прекрасен — един цвят, който показваше края на нещо, което си вярвал, че е вечно.

— Тогава — продължи дядо, — започваш да губиш представа за някои неща. Не много — не е като да станеш старчески сенилен, не като оня старец Хейдън, дето живее по-надолу, опазил Бог, но е много проклета работа, как губиш представа. Не е като да започнеш да забравяш нещата, това е друга работа. Не, помниш ги, но ги помниш разбъркано. Както например аз бях съвсем сигурен, че си счупих ръката точно след като момчето ни Били се уби в онази катастрофа през петдесет и осма. И то беше много загубена работа. На, и за това мога да питам преподобния Чедбънд. Били си карал след един камион с чакъл, с не от трийсет-трийсет и пет километра в час, когато един камък, не по-голям от циферблата на джобния часовник, дето ти го дадох, паднал от камиона, отхвръкнал от пътя и разбил предното стъкло на нашия форд. Стъклата попаднали в очите на наш Били и докторът каза, че ако беше оживял, сигурно щеше да е сляп с едното или с двете очи, обаче не оживя — излязъл от пътя и се ударил в един електрически стълб. Той паднал върху колата и го опържил, както става с всеки превъртял убиец, който яхва електрическия стол в затвора Синг Синг. А най-лошото нещо, което той бе направил в живота си, бе да се престори на болен, когато трябваше да сади боб по времето, когато още се грижеше за градината. Ама аз ти говорех за това, колко сигурен бях, че си счупих проклетата ръка след това — кълнях се нагоре-надолу, че съм бил на погребението с гипсирана ръка! Сара трябваше първо да ми покаже семейната библия, после документите за застраховката, преди да се убедя, че тя е била права; това бе станало цели два месеца по-рано и по времето, когато погребвахме Били, гипсът вече беше махнат. Тя ме нарече стар глупак и на мене много ми се дощя да й фрасна един по главата, толкова бях бесен, но бях бесен, защото бях объркан и поне за това си давах сметка, и я оставих на мира. А тя беше бясна, само щото не искаше да си мисли за Бил. Тя си го гледаше като зеницата на окото си.

— Боже! — каза Клайв.

— Не е като да изфирясаш, повече прилича на това, дето го правят онези типове в Ню Йорк по ъглите, с по няколко черупки от кокосов орех, с топче под една от черупките и те се обзалагат, че не можеш да познаеш под коя черупка е топчето, а ти си сигурен, че можеш, но те, проклетниците, ги движат толкова бързо, че успяват да те баламосат всеки път. Просто не успяваш да ги проследиш. Няма как.

Той въздъхна, огледа се, сякаш искаше да си спомни къде точно се намират. На лицето му за миг се изписа пълна безпомощност и това не само отблъсна момчето, но и го изплаши. Не искаше да се чувства така, но не можеше другояче. Имаше чувството, че дядо му е свалил бинт, за да покаже рана, която е симптом на нещо ужасно. Нещо като проказа.

— Сякаш вчера беше като дойде пролетта — каза дядо — а цветовете ще си идат до утре, ако вятърът не си скрие рогата, а ако това стане, главата си режа. Човек не може да следи потока на мислите си, когато нещата се случва толкова бързо. Човек не може да каже: „Я почакай малко друже, че да дойда на себе си!“ Няма на кого да го кажеш. Все едно, че си в каруца, дето никой не държи юздите, нали схващаш? Я кажи как го виждаш това, Клайви?

— Е — каза момчето, — за едно нещо си прав, дядо Цялата работа звучи тъй, сякаш някой идиот е разбъркал всичко.