Той погледна момчето, което само отвърна на погледа му, без дори да кимне, толкова се бе вглъбило в разговора. Дядо кимна и за двамата и изтърси още пепел от цигарата си с палец. Момчето бе убедено, че дядо му е толкова потънал в мисли, че на практика вятърът пушеше тази цигара вместо него.
— Все едно, че бях отишъл в банята с намерение просто да се обръсна и открих в брадата си първите бели косми. Разбираш ли, Клайви?
— Да.
— Добре. След този, първия път, започна да става на всеки празник. Човек си мисли, че са извадили стоките за празника прекалено рано, и понякога дори казва на някого, като винаги внимава да изглежда така, сякаш търговците са алчни. Уж, че нещо не е наред у тях, а не у теб. Това разбираш ли го?
— Да.
— Защото — каза дядо, — един алчен търговец е нещо, което човек може да разбере — дори някои им се възхищаваха, въпреки че аз никога не съм бил сред тях. „Този-и-този е хитър търговец“, казваха те, сякаш да си хитър търговец като оня, касапина Радуик, дето натиска кантара с палец, когато номерът мине, сякаш това е голяма работа. Никога не съм разсъждавал по този начин, но мога да го разбера. Но да кажеш нещо, което да прозвучи така, че хората да започнат да мислят, че ти хлопа дъската… виж това вече друго нещо. Така че казваш нещо като: „Боже, догодина сигурно ще извадят елхите и ангелите по витрините още преди да сме прибрали сеното“ и всеки, на когото го кажеш, ще се съгласи, че това е самата истина, но това не е самата истина и когато се замисля по въпроса по-надълбоко, Клайви, знам, че тези работи ги изваждат по витрините почти по едно и също време всяка година. После се случи още едно нещо. Може да е било пет години по-късно, може — седем. Мисля, че трябва да съм бил някъде към петдесетте, малко по-долу, малко по-горе. Както и да е, получих призовка да се явя като съдебен заседател. Проклета работа, но какво да се прави — отидох. Съдебният пристав ме накара да се закълна, попита ме дали ще изпълня дълга си с Божията помощ, казах, че ще го направя, сякаш не бях цял живот изпълнявал дълга си за едно или друго нещо с Божията помощ. Тогава той извади писалката си и ме попита къде живея и аз му казах точно, колкото си искаш точно. После ме попита на колко съм години и аз си отворих устата, готов да му кажа тридесет и седем.
Дядо отметна главата си назад и се засмя към облака, който приличаше на войник. Този облак, чиято тръба бе заприличала сега на тромбон, бе минал половината път от единия хоризонт към другия.
— Защо ми разказваш това, дядо? — Клайв си помисли, че дотук е следил всичко много внимателно, но сега му се стори, че е попаднал в тъмни дебри.
— Исках да ти го разкажа, защото това е първото нещо, което ми мина през ум! Дявол да го вземе! Във всеки случай знаех, не е грешка и спрях за миг. Не мисля, че приставът ли някой друг в съдебната зала забеляза това — май всички или спяха, или дремеха, но дори да бяха будни като оня дето вдовицата Браун му натикала отзад дръжката на метлата, не вярвам някой да беше обърнал внимание. Не беше кой знае какво: все едно човек, който трябва да изпрати една по-сложна топка, да замахне два пъти, преди да се завърти. Каква тъпотия обаче! Да питаш човек на колко е години не е като да запратиш топка. Почувствах се като идиот. Тъй излезе, сякаш в продължение на един миг не знаех на колко съм години, щом не съм на тридесет и седем. За тази секунда ми се стори, че можех да съм на седем, на седемнадесет или дори на седемдесет и седем. Тогава съобразих и казах, че съм на четиридесет и осем или петдесет и една или на колкото там бях. Но да изгубиш представа за възрастта си, дори за една секунда… пфууу!
Дядо пусна цигарата си на земята, стъпи отгоре й с пета и започна ритуала по размазването и после заравянето й.
— Но това е само началото, Клайви, синчето ми — продължи той и въпреки че това просто си беше едно ирландско обръщение, момчето си помисли, ще ми се да ти бях син. Твой, а не негов. — Скоро след това то освобождава от първа, включва на втора и преди да усетиш, времето е включило на най-високата скорост и ти летиш така, както в наши дни хората летят по магистралите, и се движат толкова бързо, че помитат след себе си есенните листа.
— Какво искаш да кажеш?
— Най-лошо от всичко е смяната на сезоните — каза умислено старецът, сякаш без да чуе момчето. — Различните сезони престават да са различни сезони. Сякаш мама ей сега е свалила ботушите и ръкавиците от тавана и ето я вече пролетта и сезона на голямата кал. Ще си кажеш, че човек се радва, когато сезонът на калта си иде — мамка му, аз все се радвах — но няма да се зарадваш много, като видиш, че калта вече я няма, още преди да си измъкнал трактора от първата локва, в която е заседнал. После имаш чувството, че още едва си изтърсил лятната слама от дрехите си за първия концерт в годината, и ето, че тополите си покажат долните ризи.
Читать дальше