Стивън Кинг - Хората от 10 часа

Сега започнаха да се трошат всички прозорци и Пиърсън успя да чуе приближаващи сирени. Той видя как прилепите се разделиха на две групи и се спуснаха от двете страни на стаята, съвсем явно решени да натикат Хората от десет часа, които бяха изпаднали в паника, в складовото помещение, което се намираше зад триножника, вече съборен на земята.

Олсън хвърли оръжието си, грабна Кедра за ръката и се втурна в тази посока. Ръка на прилеп се провря през един от прозорците, грабна кичур от театралната му бяла коса и започна да го тегли нагоре, докато той се задушаваше и гъгнеше нещо. През прозореца се подаде още една ръка и един десетсантиметров нокът отвори гърлото му и от него изтече яркочервена кръв.

Свършиха ти дните, в които си пумкал прилепи във ферми по крайбрежието, приятелче, помисли си Пиърсън кисело. Той пак се обърна към предната част на помещението. Делри стоеше между отворения куфар и падналия триножник, автоматът висеше в ръката му, а очите му бяха изумени до напълно празен поглед. Когато Пиърсън изтегли узито за приклада, човекът не направи почти никакъв опит да се противопостави.

— Те ни обещаха амнистия — каза той на Пиърсън. — Обещаха ни.

— Ти наистина ли реши, че можеш да се довериш на същества, които изглеждат по този начин? — попита Пиърсън и след това с всичка сила заби приклада в лицето на Делри. Чу как нещо изпука — сигурно беше счупил носа на Делри — и безумният варварин, който се бе събудил в банкерската му душа, изпита истинско доволство от тази груба жестокост.

Той тръгна към коридора на зиг-заг между кашоните, коридора, който хората вече бяха разширили, втурвайки се напред, след това се спря, като чу стрелба зад сградата. Стрелба… писъци… триумфален рев.

Пиърсън се извърна рязко и видя Кам Стивънс и Мойра Ричардсън в началото на пътеката между сгъваемите столове. Имаха еднакви шокирани лица и се държаха за ръце. Пиърсън имаше време да помисли: Хензел и Гретел трябва да са изглеждали точно така, когато най-накрая са се измъкнали от захарната къщичка.

Тогава той се наведе, взе автоматите на Кендра и Олсън и им подаде по един.

Още два прилепа влязоха през задната врата. Те се движеха съвсем спокойно, сякаш всичко вървеше по план… което, предположи Пиърсън, сигурно си беше така. Действието се беше пренесло в задната част на сградата — там беше сега кошарата с овцете, не тук, и прилепите не просто стрижеха.

— Хайде — каза Кам на Мойра. — Да им дадем да разберат на тези гадове.

Прилепите отзад малко късно разбраха, че няколко души от бегълците са решили да се обърнат и да се бият. Един от тях се обърна, може би за да избяга, налетя в един от новопристигналите и се подхлъзна в разлятото кафе. И двамата паднаха на земята. Пиърсън стреля в този, който беше останал прав. Узито издаде своето незадоволително туф! туф! туф! и прилепът полетя назад, нечовешкото му лице се разцепи и от него се издигна облак зловонен дим… Пиърсън си помисли, че всичко изглежда така, сякаш те наистина са само илюзия.

Кам и Мойра се ориентираха какво да правят, откриха огън към останалите прилепи и ги хванаха в огнено поле, което ги отблъсна назад към стената и ги свали на пода, а от дрехите им вече се надигаше лека пара, която много напомняше на Пиърсън на аромата на астри в мраморните островчета пред Първа търговска.

— Хайде — каза Пиърсън. — Ако тръгнем сега, може да имаме шанс.

— Но… — започна Камерън. Той се огледа наоколо с широко отворени очи — опитваше се да излезе от унеса си. Това беше добре; Пиърсън знаеше, че ще трябва да държат очите си добре отворени, ако искат да се измъкнат от тази работа.

— Няма значение, Кам — каза Мойра. Тя също се бе огледала наоколо и бе забелязала, че те са единствените и от хората и от прилепите, — останали тук. Всички останали бяха излезли през задния изход. — Хайде да вървим. Мисля, че ще имаме най-голям шанс, ако минем през вратата, през която дойдохме.

— Да — каза Пиърсън. — Но този шанс няма да трае дълго.

Той хвърли един последен поглед към Дюк, който лежеше на пода, а на лицето му бе застинала болка и недоумение. Щеше му се да има време да затвори очите на Дюк, но нямаше.

— Да вървим — каза той и тръгнаха.

Докато стигнат до вратата, която водеше към площадката пред магазина и Кеймбридж авеню, стрелбата, която долиташе откъм задната част на къщата, започна да затихва. Колко ли са мъртвите — зачуди се Пиърсън и първият отговор, който дойде главата му — всички, — му се стори ужасен, но бе твърде вероятен, за да го отрече човек. Предположи, че може би още един-двама са се измъкнали, но едва ли повече. Клопката се бе оказала много добра, бяха обградени тихо и незабележимо, докато Роби Делри си триеше зъбите, разтегляйки речта си във времето, като непрекъснато си гледаше часовника… може би бе очаквал някакъв сигнал, който Пиърсън бе изпреварил.