Стивън Кинг - Хората от 10 часа

И докато си мислеше това, сякаш споменът бе задействан от това съмнение, той пак чу Делри да го представя пред Храбрите ловци на прилепи: най-новия член Брендън Пиърсън, от тъмните дълбини на Медфърд.

Той се обърна към Дюк и зашепна в ухото му.

— Когато си говорил с Джанет по телефона, ти сигурно си й казал, че ще ме доведеш, нали?

Дюк го погледна раздразнено с вид, който трябваше да каже: „Опитвам се да слушам“ и продължаваше да си личи, че е засегнат.

— Разбира се — каза той.

— Ти ли й каза, че съм от Медфърд?

— Не — каза Дюк. — Откъде да те знам откъде си? Остави ме да слушам, Бранд! — и той се обърна пак напред.

— Проследихме над тридесет и пет коли — най-вече луксозни коли и лимузини, — които посещават този изоставен, отдалечен склад — каза Делри. Той направи пауза, за да даде възможност на слушателите да асимилират това, което беше казал, хвърли един бърз и таен поглед към часовника си, след това бързо продължи. — Много от тези коли са посещавали мястото по повече от десет пъти. Несъмнено прилепите могат да се чувстват много горди, че са избрали толкова потайно място за явка или клубче за срещи, но аз си мисля, че вместо това сами са се натикали в ъгъла. Защото… моля да ме извините за секунда, приятели…

Той се извърна и започна тих разговор с Лестър Олсън. Жената на име Кедра се присъедини към тях, въртейки глава надясно и наляво, сякаш гледаше тенис на маса. Насядалата публика следеше протичащото шепнешком съвещание с израз на учудване и обърканост.

Пиърсън си даваше ясна сметка какво изпитват те. Нещо голямо беше обещал Дюк и от настроението личеше, че всички, които бяха дошли, явно очакваха същото.

„Голямото нещо“ се бе оказало една единствена черно-бяла снимка, показваща изоставен склад, заровен в купища боклуци, изхвърлено бельо и използвани презервативи. Дявол го взел, какво толкова имаше на тази снимка?

Голямата работа трябва да е в куфара, помисли си Пиърсън. И между другото, Луничавко, ти откъде знаеш, че съм от Медфърд? Това е въпрос, който си пазя за най-накрая, когато започнат въпросите и отговорите, повярвай ми.

Чувството — зачервено лице, тупкащо сърце, най-вече желанието за още една цигара — беше по-силно от всякога. Какво беше това? Ако не беше страх, тогава какво беше?

О, това си е точно страх — само че не е страх, че си единственият нормален в гнездото на змиите. Ти знаеш, че прилепите са реалност; не си луд, нито Дюк е луд, нито Мойра, нито Сам Стивънс или пък Джанет Брайтууд. Но независимо от всичко в тази картинка нещо не е наред… ама съвсем не е наред. И аз си мисля, че това е той. Роби Делри, бояджията, спасителят на расата. Брайтууд му се е обадила и му е казала, че Дюк ще доведе някого от Първа търговска, казвал се Брендън Пиърсън, и Роби ме е проверил. Защо ще го прави? И как го е направил?

Изведнъж в главата си чу гласа на Дюк Райнмън, който казваше: Те са хитри… имат приятели на ключови места. За тях цялата работа е в ключовите места.

Ако имаш приятели на ключови места, тогава ще можеш бързичко да провериш някого, нали така? Да. Хората на ключови места имат достъп до всички компютърни пароли, всички досиета, всички цифри, които представляват жизненоважна статистика…

Пиърсън започна да се движи на стола си като човек, който се буди от ужасен кошмар. Той несъзнателно протегна крак и без да иска ритна основата на пръта за прозореца. Той започна да се плъзга надолу. Междувременно шепотът отпред престана и всички закимаха.

— Лес? — попита Делри. — Ще ми помогнете ли вие двамата с Кедра?

Пиърсън се протегна, за да хване пръта на прозореца, преди той да падне и да пръсне мозъка на някого — може би дори да му среже главата на две с противната си малка кукичка на върха. Той го хвана, започна да го подпира към стената и видя зловещото лице, взряно в прозореца на мазето. Черните очи, като очите на Парцалената кукла Ана, захвърлена под леглото, се взираха в широкоотворените сини очи на Пиърсън. Ивици плът се въртяха като ивици атмосфера около някоя от планетите, които астрономите наричаха газови гиганти. Черните змии на вените пулсираха под буцестия, гол череп. В зяпналата му уста просветваха зъбите.

— Просто ми помогнете с ключалките на това проклето нещо — говореше Делри сякаш от някаква друга галактика. Той се изкиска приятелски. — Те сякаш просто са залепнали.

За Брендън Пиърсън времето сякаш се бе прегънало на две и той се беше върнал обратно до същата сутрин: пак се опита да изкрещи, но шокът го бе лишил от глас и той успя да издаде само сподавен стон — звук на човек, който стене насън.