Стивън Кинг - Последният случай на Ъмни

Джордж и Глория Демик бяха умрели вътре в машинката на този човек. Бяха умрели в главата на този човек.

— Планът ти да ме изплашиш малко издиша — казах аз и веднага започнах да се чудя, дали той бе в състояние да осъществи един добър план. Задайте си този въпрос: как може човек да се подготви за среща с Господ? Предполагам, че даже Мойсей се е поизпотил под робата, когато е видял пред себе си как храстът пламва, а аз съм само едно ченге, което работи за четиридесет долара на ден плюс разходите.

— „Как само прилича на Паднал Ангел“ бе историята на Мейвис Уелд. Името Мейвис Уелд съм го заимствал от един роман, озаглавен „По-малката сестра“. На Реймънд Чандлър. — Той ме изгледа с разтревожената несигурност, която криеше някакво чувство на вина. — Това е стилизация, израз на дълбоката ми почит към този автор. — Той произнесе бавно и натъртено последните думи.

— Прекрасно — казах аз, — но това име нищо не ми светва.

— Разбира се, че не. В твоя свят, който е моята версия на Лос Анджелис, разбира се, Чандлър никога не е съществувал. Въпреки това, съм използвал много имена от неговите книги в моите. „Фулуайдър Билдинг“ е мястото, където детективът на Чандлър, Филип Марлоу държи своя офис, Върнън Клайн… Смит Бульона… и Клайд Ъмни, разбира се. Това е името на адвоката от „Плейбек“.

— И ти наричаш тези заимствания израз на дълбока почит?

— Точно така.

— Щом така искаш, но ми звучи като префинено обяснение за доброто старо плагиатстване. — Но се чувствах доста странно, след като научих, че името ми е измислено от човек, за когото никога не съм чувал в свят, за чието съществуване изобщо не бях подозирал.

Ландри бе достатъчно благовъзпитан да се изчерви, но не сведе поглед.

— Е, добре, може би съм пооткраднал това онова. Разбира се, че приех стила на Чандлър за свой собствен, но едва ли съм първият. Рос Макдоналд направи същото през петдесетте и шестдесетте години, Робърт Паркър го направи през седемдесетте и осемдесетте и критиците го обсипаха с лаврови венци. Освен това Чандлър се е учил от Хамет и Хемингуей, да не говорим за автори на криминалета като…

Вдигнах ръка:

— Какво ще кажеш, ако пропуснем литературния семинар и се заемем със същината на нещата. Това ми звучи налудничаво, но… — очите ми се плъзнаха по портрета на Рузвелт, след което се върнаха към празната попивателна хартия и след това се отместиха към измитото бледо лице от другата страна на бюрото, — … но да кажем, че ти вярвам. Какво правиш тук? Защо си дошъл?

Само че аз вече знаех. Вадя си хляба с разгадаването на загадки, но отговорът на този въпрос, дойде от сърцето, не от главата ми.

— Дойдох за теб.

— За мен?

— Извинявай, но е така. Страхувам се, че ще трябва да започнеш да мислиш за живота си по нов начин, Клайд. Като за… чифт обувки. Ти излизаш от тях, аз влизам вътре. И веднага след като си завържа връзките на обувките, ще се разкарам оттук.

Разбира се. Разбира се, че щеше да го направи. И изведнъж разбрах какво трябва да направя… единственото нещо, което можех да направя.

Да се избавя от него.

Пуснах широка усмивка на лицето. Любознателна усмивка, умоляваща за повече разяснения. Междувременно свих крака под себе си, готов да прескоча бюрото и да се стоваря върху него. Само един от нас щеше да напусне този офис, това поне бе ясно. Възнамерявах този някой да бъда аз.

— О така ли? — казах аз. — Колко странно. А какво ще стане с мен, Сами? Какво ще стане с обоселия частен детектив? Какво ще стане с Клайд…

Ъмни, последната дума би трябвало да бъде фамилията ми, последната дума, който този натрапник, този безочлив крадец щеше да чуе в живота си. В момента, в който щях да изрека тази дума, възнамерявах да се хвърля върху него. Проблемът бе, че телепатичната връзка помежду ни, изглежда, работеше и в двете посоки. Видях как в очите му просветна тревога и след това той ги затвори и стисна устни, за да се концентрира. Той не си губеше времето с машинката на Бък Роджърс, предполагам, че разбираше, че няма време за нея.

— Неговите разкрития се стовариха върху мен като омаломощаващо лекарство — каза той, като говореше с ниския, но увличащ тон на някой, който рецитира, а не просто говори. Цялата сила напусна мускулите ми, краката ми се чувстваха като преварени спагети и можех само да се отпусна в стола си и да го гледам в очите.

Стоварих се назад в стола, ръцете ми провиснаха омаломощени под мен и не бях в състояние да направя нищо друго, освен да втренча поглед в него.