Стивън Кинг - Последният случай на Ъмни

— Това е японска електронна компания.

Аз се засмях сухо.

— Кого будалкаш, бе господине? Японците не могат да направят даже самонавиващи се играчки, без да объркат пружините им и да ги сложат наопаки.

— Не сега — съгласи се той с мен — и като говорим за сега, Клайд, кога е сега? В коя година сме сега?

— 1938 — казах аз, след което вдигнах полуизтръпналата си ръка до лицето и потърках устни. — Почакай малко. 1939 година.

— Би могло да бъде даже 1940 година. Прав ли съм?

Нищо не казах, но почувствах как лицето ми пламва.

— Не се измъчвай, Клайд, ти не знаеш, защото аз не зная. Винаги съм оставял времето, в което се развива действието, неопределено и неясно. Временната рамка, която опитвах да създам бе по-скоро въпрос на атмосфера, на чувство… да го наречем Времето в Америка в епохата на Чандлър, ако искаш. Вършеше сензационна работа за повечето от читателите и опростяваше нещата от гледна точка на редакторската работа, тъй като не винаги можеш точно да определиш преминаването на времето. Не си ли забелязал колко често казваш неща като „в продължение на повече години, отколкото съм в състояние да си спомня“, или „толкова отдавна, че не ми се иска да си спомням“, или „откакто Хектор бе малко кученце“.

— Не, не бих казал, че ги употребявам. — Но сега, след като ми привлече вниманието към това, наистина забелязах, че често използвам точно тези фрази. И това ме накара да помисля за „Лос Анджелис Таймс“. Чета го всеки ден, но кой точно ден е това? Не можеш да го кажеш от самия вестник, тъй като на мястото на заглавката няма никаква дата, само този лозунг „Най-прекрасният вестник на Америка в най-прекрасния град на Америка“.

— Казваш тези неща, защото в този свят всъщност времето не минава. То е… — Той спря, сетне се усмихна. Бе ужасно да се погледне тази усмивка, пълна с копнеж и странна алчност. — … е едно от многото му привлекателни страни — завърши той.

Бях уплашен, но винаги бях в състояние да приема поражението, когато чувствах, че наистина трябва да го приема, а сега бе един от тези случаи.

— Кажи ми, какво, но дяволите, става тук!

— Добре… но вече започваш да разбираш за какво става дума, Клайд, нали?

— Може би. Не зная името на баща ми или майка ми, или името на първото момиче, с което съм преспал, защото ти не ги знаеш тези неща. Така ли?

Той кимна, като се усмихна по начина, по който учителят ще се усмихне на ученика, който прави истински скок в овладяването на логиката и стига до верния отговор, въпреки всички неблагоприятни обстоятелства. Но очите му все още бяха изпълнени от онова ужасно съчувствие.

— И когато ти написа Сан Диего на твоята машинка, това нещо ми хрумна и на мен…

Той кимна. Очевидно искаше да ме поощри да продължавам.

— Ти не притежаваш само „Фулуайдър Билдинг“, нали? — Преглътнах, сякаш се опитвах да се освободя от нещо в гърлото, което просто ми пречеше да си поема дъх и очевидно нямаше намерение да се махне току-така оттам. — Ти притежаваш всичко.

Но Ландри вече клатеше глава.

— Не всичко. Само Лос Анджелис и заобикалящите го райони. Тази версия на Лос Анджелис, тоест пълната версия на града, с епизодични изменения в рамките на приемствеността или незначителни, съчинени от мен добавки.

— Блъфираш — казах аз, но едва прошепнах думата.

— Виждаш ли картината на стената отляво на вратата, Клайд?

Погледнах я, но едва ли имаше необходимост от това — тя показваше как Джордж Вашингтон прекосява Делауеър и бе там откакто… е, добре, откакто Хектор бе малко кученце.

Ландри бе взел пластмасовата стенографска машина а ла Бък Роджърс и се надвеси над нея.

— Не прави това! — изкрещях аз и се опитах да го хвана. Не можах. Ръцете ми бяха безсилни, и не можах да събери достатъчно решителност. Чувствах се летаргичен, опустошен, сякаш бях загубил литър и половина кръв и кръвта и продължаваше да изтича.

Той отново натисна клавишите. Обърна машината към мен, така че да мога да чета думите на екрана. Там пишеше:

На стената наляво от вратата, водеща към царството на Кенди виси Нашият Високопочитаем Ръководител… но винаги леко наклонен на една страна. Това е моят начин да го поддържам в перспектива.

Погледнах към картината. Джордж Вашингтон бе изчезнал, заменен от фотография на Франклин Делано Рузвелт. ФДР бе ухилен до ушите и с цигаре в устата, провиснало напред под ъгъл, който привържениците му възприемаха като наперен, а хулителите му като арогантен. Картината висеше леко на една страна.