Стивън Кинг - Последният случай на Ъмни

Изведнъж ми хрумна една щура идея, но потенциалната й налудничавост с нищо не затули внезапния лъч надежда, който я придружаваше. Те — независимо кои са те — казват, че всеки по лицето на земята има двойник. Може би Ландри бе моят. Може би бяхме идентични близнаци, несвързани двойници, които по някакъв начин са родени от различни родители, с десет или петнадесет години разлика във времето. Тази идея съвсем не обясняваше останалите странности, с които ме сблъска този ден, но поне можех да се хвана за нея като удавник, по дяволите!

— Какво мога да направя за вас, господин Ландри? — попитах аз. Въпреки че полагах всички усилия, гласът ми бе започнал да трепери. — Ако сте дошъл за наема, ще трябва да изчакате един-два дена да си оправя нещата. Изглежда, че секретарката ми току-що е открила, че има неотложна работа у дома в Арминт, Айдахо.

Ландри изобщо не обърна внимание на това анемично усилие от моя страна да променя насоката на разговора.

— Да — каза той замислено. — Предполагам, че това е бил дядото от лошите му дни… и това е изцяло моя вина. Съжалявам, Клайд, наистина. Да те срещна, лично за мен бе… е добре, не това, което очаквах. Изобщо бе съвсем различно. Първо на първо, те харесвам доста повече, отколкото очаквах. Но връщане назад няма сега. — И той въздъхна. Начинът, по който въздъхна съвсем не ми хареса.

— Какво искате да кажете с това? — казах аз. Гласът ми трепереше повече от всякога и лъчът надежда умираше. Липсата на въздух в празната кухина, която някога бе мозъкът ми, изглежда, бе причината за това.

Той не отговори веднага. Отпусна се назад и стисна дръжката на елегантното дипломатическо куфарче, подпряно на предния крак на стола за клиенти. Инициалите върху него… бяха С.Д.Л.… и направих извода, че моят странен посетител го е донесъл със себе си. Неслучайно получих наградата „Детектив на годината“ през 1934 и 1935 година. Никога не бях виждал такова нещо — бе прекалено малко и прекалено тънко, за да бъде куфарче, с каквито чиновниците отиват на работа и се отваряше не със закопчалки и ремъци, както обикновено, а с цип. Никога не бях виждал подобен цип, ми идва наум сега. Зъбчетата му бяха прекалено мънички и почти не приличаха на метал.

Но странностите само започваха с багажа на Ландри. Дори ако се абстрахираме от факта, че той страхотно приличаше на мен, така, както би изглеждал един мой по-голям брат, Ландри изобщо не ми напомняше за бизнесмените, които бях виждал през живота си и съвсем не изглеждаше достатъчно състоятелен тип, че да притежава „Фулуайдър Билдинг“. Разбира се, това не бе Хотел „Риц“, но е в центъра на Лос Анджелис, а клиентът ми (ако може да се нарече такъв) приличаше на странстващ селскостопански работник от щата Оклахома в добро настроение, прясно изкъпан и избръснат.

Той носеше сини джинси и чифт гуменки на краката… само че те изобщо не приличаха на гуменките, които бях виждал преди. Бяха големи тежки гуменки с двойни подметки. Това, на което в действителност приличаха, бяха обувките, които Борис Карлоф носи като част от костюма, в който играе Франкенщайн и, ако са направени от брезент, ще изям любимата си мека шапка. От двете им страни имаше написана с големи букви дума, която ми приличаше на блюдо от китайски ресторант, който предлага храна по домовете — Рийбок.

Погледнах към попивателната хартия, която някога бе осеяна с телефонни номера и изведнъж осъзнах, че повече не мога да си спомня номера на Мейвис Уелд, въпреки че сигурно й се бях обаждал милиард пъти само през тази последна зима. Почувствах как обзелият ме ужас се усили.

— Господине — казах аз. — Бих искал да ми обясните причината за Вашето посещение, след което ще ви помоля да се изметете оттук. Между впрочем, защо да не пропуснем светските любезности и предисловията и направо да преминем към същината на въпроса?

Той се усмихна… отегчено, помислих си аз. Това бе другото. Лицето над широко разгърдената бяла риза изглеждаше ужасно уморено. И ужасно тъжно. То показваше, че човекът, който го носи е преминал през неща, каквито изобщо не мога да си представя. Почувствах известно състрадание към посетителя ми, но това, което чувствах в най-голяма степен бе страх. И гняв. Поради това, че това бе моето лице, той също очевидно бе преминал през много неща, за да го износи по този начин.

— Съжалявам, Клайд — каза той. — Не мога.

Той сложи ръката си върху малкия и чуден цип. Изведнъж последното нещо на света, което исках, бе това Ландри да отвори това куфарче. За да го спра, казах: