Стивън Кинг - Последният случай на Ъмни

— Повтори пак?

— Слава Богу, че не знаеш за какво става дума — каза Ландри. — Това не съществува в твоето време, Клайд, ще се появи чак през средата на седемдесетте години. Като одеколонът „Арамис“.

— Какво прави то?

— Изяжда ти имунната система, докато цялата не се сгромоляса като конски файтон. След това всеки бацил, който се навърта около нас, от рак до дребна шарка, се намъква и си прави купон.

— Боже мой!

Усмивката му дойде и изчезна като спазъм:

— Може и така да се каже. СПИН е болест, която се предава предимно по полов път, но понякога се появява и след кръвопреливане. Мисля, че би могло да се каже, че синът ми спечели губещия билет в много нещастна версия на ла лотерия.

— Съжалявам — казах аз и въпреки че бях изплашен от този слаб мъж с уморено лице, наистина го мислех. Да загубиш дете по такова тъпо съвпадение… Какво би могло да бъде по-лошо? Сигурно има — винаги има нещо, което да е по-лошо, но трябва да седнеш и да помислиш именно какво, нали?

— Благодаря — каза той. — Благодаря ти, Клайд. Поне всичко свърши бързо. Той падна от люлката през май. Първите пурпурни петна — саркомата на Капоши — се появиха точно преди рождения му ден през септември. Почина на 18 март 1991 година. И може би той не страда колкото някой друг от заразените, но страда. О да, той наистина се измъчи.

Изобщо нямах и представа какво е саркома на Капоши, но реших, че не искам да питам. Вече знаех повече, колкото исках да зная.

— Може би разбираш защо се забавих с книгата ти — каза той — Нали разбираш, Клайд?

Кимнах му.

Въпреки това се постарах. Най-вече, защото светът на въображението е добър лекар. Може би трябваше да повярвам в това. Опитах се да продължа живота си, но нещата продължиха да вървят наопаки — сякаш книгата ми „Как само прилича на Паднал Ангел“ бе някакво фатално нещастно заклинание, което ме превърна в библейския Йов. Жена ми изпадна в дълбока депресия след смъртта на Дани и аз бях толкова загрижен, че не забелязах червените петна, които избиха по краката, корема и гърдите ми. И сърбежа. Знаех, че не е СПИН, и първоначално само това ме вълнуваше. Но времето минаваше и нещата се влошиха… Боледувал ли се от херпес, Клайд?

След това той се засмя и се плесна по челото с жест, който показваше „какъв глупак съм аз“, преди да мога да поклатя глава.

— Разбира се, че не — ти никога не си боледувал от нещо повече от махмурлук. Херпес, приятелю, е забавното име за една ужасна, хроническа болест. В моята версия на Лос Анджелис съществува много добро лекарство, което може да облекчи симптомите на заболяването, но не ми помагаше кой знае колко, към края на 1991 година бях изпаднал в дълбока криза. Частично тя се дължеше на общата депресия от това, което се случи с Дани, но частично се дължеше на страданието и сърбежа. Ще се получи много добро заглавие на книга за измъчен писател, не мислиш ли? Страданието и сърбежът или Томас Харди влиза в пубертета? — Дрезгавият му безумен смях ме накара да потреперя.

— Както кажеш, Сам.

— Бих казал, че това бе адски период от живота ми. Разбира се, сега е лесно да се говори, но към Деня на благодарността на онази година хич не ми бе до смях — вечер можех да затворя очи и поспя не повече от три часа и имаше дни, които се чувствах така, сякаш кожата ми се опитва да изпълзи от тялото и да избяга нанякъде. Предполагам, че поради това не съм разбрал колко зле вървят нещата с Линда.

Нямаше откъде да зная, не бих могъл да зная… но аз знаех.

— Тя се е самоубила.

Той кимна:

— През март 1992 година, в годишнината от смъртта на Даниел. Преди около две години.

По набръчканото и преждевременно съсухрено лице се стичаше една-единствена сълза и ми хрумна, че той се е състарил дяволски бързо. Ужасно бе да осъзная, че съм създаден от такава треторазредна версия на Бога, но поне обясняваше много неща. Недостатъците ми, най-вече.

— Това е достатъчно — каза той с глас, който бе замъглен от гняв, както и от сълзи. — Да се заемем със същината на въпроса, както казваш ти. В моето време ние казваме да хванем бика за рогата, но става дума за едно и също. Завърших книгата. Един ден открих Линда мъртва в леглото — начина, по който полицията ще открие днес Глория Демик, Клайд, — а аз бях завършил сто и деветдесет страници от ръкописа си. Стигнах до мястото, където ти изваждащ брата на Мейвис от Езерото Таху. Върнах се от погребението и три дена по-късно включих компютъра и започнах направо на страница сто деветдесет и първа. Това шокира ли те?