Стивън Кинг - Бележки (Кошмари и съновидения)

Раждане вкъщи — Това е може би единственият разказ в книгата, който е написан по поръчка. Джордж Скип и Крег Спектър („Светлина в дъното“, „Мостът“ и още няколко добри романи на ужаса) дойдоха с идеята за антология с разкази, които изследват какво щеше да стане, ако зомбитата на Джордж Ромеро от трилогията му на смъртта („Нощта на смъртта“, „Утрото на смъртта“ и „Денят на смъртта“) завладеят света. Концепцията освети въображението ми като фойерверк и този разказ, чието действие се развива по крайбрежието на щата Мейн, бе резултатът от това.

Моето хубаво пони — В началото на осемдесетте, Ричард Бакман се мъчеше да напише роман, озаглавен (напълно естествено, предполагам) „Моето хубаво пони.“ Романът бе посветен на самостоятелен наемен убиец, наречен Клайв Банинг, който е нает да набере група от подобни на него психопати и да убие известни фигури от престъпния свят по време на една сватба. Банинг и компанията му превръщат сватбата в кървава баня и след това са предадени от работодателите им, които започват да ги избиват един по един. Романът описва усилията на Банинг да избегне катаклизма, който самият той е предизвикал.

Книгата се бе родила в нещастен период от живота ми, когато много неща, които дотогава работеха много добре за мен, изведнъж се сгромолясаха с оглушителен трясък. Ричард Бакман почина през този период, като остави зад себе си две недовършени произведения: почти напълно завършен роман, озаглавен „Пътят на Машината“ под псевдонима си Джордж Старк и шест глави от „Моето хубаво пони“. Като изпълнител на литературното завещание на Ричард, аз довърших „Пътят на машината“ в роман, озаглавен „Тъмната половина“ и го публикувах под моето собствено име (обаче в предговора изказах благодарност на Бакман), а „Моето хубаво пони“ захвърлих с изключение на кратка ретроспекция, в която Банинг, докато чака да започне нападението върху сватбеното тържество, си спомня как дядо му е разказвал за гъвкавия характер на времето. Когато намерих тази ретроспекция — удивително завършена, почти готов разказ, сякаш видях роза, цъфнала в бунище. Веднага я откъснах с дълбока благодарност. Оказа се, че това бе едно от малкото хубави неща, които бях написал в една извънредно неблагоприятна година.

Разказът „Моето хубаво пони“ първоначално бе публикуван в прекалено скъпо и прекалено разкрасено издание, по моето скромно мнение, продуцирано от Уитни Мюзиъм. По-късно бе пуснато в малко по-достъпно (но все още прекалено скъпо и прекалено разкрасено, по моето скромно мнение) издание на Алфред А. Кнопф. И съм доволен да видя този разказ тук, изгладен и малко доизбистрен, нещо, което вероятно трябваше да направя от самото начало — това е просто още един разказ, малко по-добър от някои, не чак толкова добър колкото други.

Извинете, няма грешка — Помните ли как започнах, преди около билион страници, като ви разказвах за „Ако искаш вярвай, ако искаш недей“ на Рипли? Е добре, „Извинете, няма грешка“ би могло да се каже, че се вписва в тази идея. Идеята ми хрумна като телепиеса една вечер, докато се прибирах вкъщи, след като си бях купил чифт обувки. Струва ми се, че идеята възникна чисто „визуално“, тъй като излъчването на един филм играе наистина централна роля. Написах пиесата в този й вид за два сеанса. Литературният ми агент от Западното крайбрежие — този, който върти сделките в кинобизнеса, я получи де края на седмицата. В началото на следващата седмица, Стивън Спилбърг я прочете за да провери, дали става за „Поразителни истории“ — телевизионна серия, чийто продуцент бе тогава (но която още не бяха започнали да излъчват по ефира.)

Спилбърг я отхвърли — те търсиха „Поразителни истории“, които са малко по-развлекателни и цветисти, каза той и аз го занесох на моя дългогодишен сътрудник и добър приятел Ричард Рубинщайн, който тогава имаше серия, озаглавена „Разкази от тъмната страна“, които вървяха едновременно по няколко канала. Не казвам, че Ричард би се погнусил от щастлив край, както всички и той предпочита историите от типа: „… а след това те се ожениха и живяха дълго и щастливо“, но никога не се е дистанцирал от истории с нещастен край, той бе човекът, който успя да реализира „Гробище за домашни любимци“, в края на краищата („Гробище за домашни любимци“ и „Телма и Луиз“ са според мен единствените по-известни холивудски филми от края на седемдесетте, които завършват със смъртта на главен герой или главни герои).