Стивън Кинг: Встъпление (Кошмари и съновидения)

Когато бях малък, вярвах на всичко, което ми казваха, на всичко, което прочитах, и на всяко излъчване, изпратено от собственото ми пренагрято въображение. Това бе причината за много безсънни нощи, но също така изпълни света, в който живеех, с такива цветове и съдържание, че не бих ги заменил за цял живот спокойни нощи. Разбирате ли, дори тогава знаех, че в този свят съществуват хора — всъщност прекалено много хора, чието въображение е или сковано, или съвършено закърняло, и които живеят в духовно състояние близо до далтонизма. Винаги съм ги съжалявал, никога не съм мислил (поне тогава), че много от тези типове, лишени от всякакво въображение, или ме съжаляват, или ме презират, не просто защото страдах от невъобразимо количество ирационални страхове, но защото бях дълбоко и безрезервно доверчив към почти всичко. Някои от тях сигурно са си мислили (поне майка ми разсъждаваше така): „Ей, това момче ще го купят и ще го продадат, без да се усети.“

Тогава в това имаше някаква истина и ако трябва да бъде честен, предполагам, че има истина и сега. Жена ми все още се наслаждава, когато разказва на познати, че в първите избори за президент, в които съпругът й е участвал на невинната възраст от двадесет години, той пуснал гласа си за Ричард Никсън. „Никсън каза, че има план как да ни измъкне от Виетнам“ — добавя тя обикновено с насмешлив блясък в очите. „И Стийв му повярва“

Точно така, Стийв му повярва! И това далеч не е всичко, в което Стийв повярва през често ексцентричния път на своите четиридесет и пет години. Аз бях например последното дете в махалата, което стигна до извода, че всички тези улични Дядо Коледа означават, че истински Дядо Коледа не съществува. (Все още не виждам къде са логическите корени на това умозаключение: то е все едно да твърдиш, че наличието на милион последователи доказва, че не съществува учител), никога не поставих под въпрос твърдението на чичо Орън, че човек може да откъсне сянката на някого със стоманено колче за палатка (ако удариш точно по пладне, там е номерът), или пък теорията на жена му, че всеки път, когато потрепериш, някоя гъска минава над мястото, където един ден ще бъде гробът ти. Като отчитам развитието на моя живот, това би трябвало да означава, че съм обречен да завърша дните си, погребан в задния двор на леля Роди, където гъските й пасат.

Вярвах и на всичко, което ми раздуваха в училищния двор, преглъщах еднакво лесно и „дребни риби“, и опашати лъжи с големината на кит. Едно дете ми каза с непоколебима увереност, че ако оставиш десет цента върху железопътна релса, първият влак, който премине над нея, ще дерайлира. Друго хлапе ми каза, че десетцентова монета, оставена върху железопътната лента, ще бъде съвършено „разплескана“ (точно така го каза — съвършено „разплескана“) от идващия влак и след като премине влакът, ще можете да вземете почти прозрачна монета с размера на сребърен долар. Лично аз вярвах, че и двете неща са истина: че десетцентовите монети, оставени на железопътните релси, се разплескват напълно, преди въпросните влакове да дерайлират.

Други омайващи факти от училищния двор, които поглъщах по време на годините ми в училището „Сентър“, Стратфорд, щата Кънектикът, и в Дъръмското начално училище в Мейн, бяха свързани с такива противоположни обекти, като топките за голф (отровни и разяждащи се отвътре); помятанията (понякога водещи до появата на живи уродливи чудовища, убивани впоследствие от лицата, работещи в здравеопазването, носещи зловещото име „специалните сестри“); черните котки (ако някоя от тях ти пресече пътя, трябва да плюеш три пъти в пазвата си или се подлагаш на стопроцентов риск да умреш преди залез) и какво ще ти се случи, ако минеш под стълба.

Моите първи източници на чудотворни и удивителни факти в ония времена бяха подвързаните с меки корици сборници на Рипли „Ако искаш вярвай, ако не искаш — недей“, които се издаваха в джобни издания. Точно в един от тях открих, че бих могъл да направя мощен експлозив, като изстържа целулоида от гърбовете на картите за игра и след това напъхам това вещество в тръба; че можеш да пробиеш дупка в черепа си, след това да я затъкнеш със свещ и да се превърнеш в нещо като човешка нощна лампа (защо на някой може да му хрумне да поиска такова нещо, бе въпрос, който си зададох чак след много години!); че съществуват истински гиганти (мъж висок над два и четиридесет); истински елфи (жена, достигаща едва двадесет и пет сантиметра); истински ЧУДОВИЩА — ПРЕКАЛЕНО УЖАСНИ, ЗА ДА БЪДАТ ОПИСАНИ… само че в сборниците на Рипли ги описваха с болезнени подробности и обикновено с картинка (и сто години да доживея, пак няма да забравя рисунката на оня тип със свещ, натикана в центъра на обръснатия му череп).