Стивън Кинг - Бележки (Кошмари и съновидения)

След като ви казах всичко това, нека само да добавя, че ако наистина мислех, че „Посвещение“ се нуждае от защита, никога нямаше да го предложа за публикуване. Разказ, който не може да се защити сам, не заслужава да бъде публикуван. Марта Роузуол, скромната камериерка, побеждава в тази битка, а не Питър Джефърис, прехваленият писател и това би трябвало да подскаже на читателя на чия страна са моите симпатии.

О, има и нещо друго. Струва ми се, че този разказ, първоначално публикуван в 1985 година, бе генерална репетиция за романа, наречен „Долорес Клейборн“ (1992).

Движещият се пръст — Любимият ми тип разказ е този, в който нещата се случват, просто защото се случват. В романите и филмите (с изключение на филмите със звезди като Силвестър Сталоун и Арнолд Шварценегер) от вас се очаква да обясните защо нещата се случват. Позволете ми да ви обясня нещо, приятели и съседи: ненавиждам да обяснявам защо нещата се случват и усилията ми в това направление (като преработеният ЛСД и последвалите промени в ДНК, които създават пирокинетичните таланти на Чарли Макгий в „Подпалвачката“) не са особено успешни. Но действителният живот много рядко предлага това, което филмовите продуценти тази година наричат „пътеводна нишка на мотивацията“ — не сте ли го забелязали? Не зная как е с вас, но никой никога не ми е давал наръчник с упътвания, просто се опитвам да се справя колкото е възможно по-добре и да се измъкна от кашата, знаейки, че няма да се справя кой знае колко добре, но се опитвам междувременно да не прецакам нещата съвсем.

В разказите понякога все още на автора е позволено да каже: „Това и това се е случило. Не ме питайте защо“. Разказът за бедния Хауърд Митла е от този тип истории и ми се струва, че усилията му да се справи с пръста, който излиза от канала в банята по време на телевизионно състезание е една съвършено валидна метафора за това, как се справяме с неприятните изненади, които животът ни сервира — тумори, катастрофи, случайни, кошмарни съвпадения. Единствено във фантастичните разкази човек може да си позволи на въпроса „Защо на добрите хора се случват лоши неща?“ да отговори „Пфу… не ме питайте“. Във фантастичния разказ този мрачен отговор сякаш ни удовлетворява. В края на краищата това може да се смята за основно морално достойнство на жанра. В най-добрия случай то може да отвори прозорец (или прозорче за изповед) към екзистенциалните аспекти на нашия смъртен живот. Не е перпетуум мобиле… но не и толкова лош.

Дяволският оркестър — В тази книга има поне два разказа, в които се разкрива отношението на главната героиня към онова, което се счита за „странното малко градче“. Това е единият разказ, а „Дъждовен сезон“ е другият. Ще се намерят читатели, които биха си помислили, че съм навестявал „странното градче“ прекалено често и някои могат да намерят прилика между тези две работи и един по-ранен разказ, „Децата на царевицата“. Разбира се, че има сходства, но означава ли това, че „Оркестърът“ и „Сезонът“ са опити за самоимитация? Това е деликатен въпрос и всеки читател трябва да си отговори сам, но моят отговор е не. (Разбира се, че ще е не, какво друго бих могъл да кажа?)

Съществува голяма разлика, така ми се струва, между работата в традиционните форми и самоимитацията. Да вземем блусовете например. В действителност в класическата китара има само две гами, в които се свири блус и тези две гами са в общи линии еднакви. Сега, моля ви да ми отговорите — само защото Джон Лий Хукър свири почти всичко, което някога е написал в сол или до, означава ли това, че той е включил на автопилот и прави едно и също нещо, отново и отново? Мнозина от почитателите на Джон Лий Хукър (да не говорим за Бо Дидли, Мъди Уотърс, Фъри Люис и всички останали велики) ще кажат, че не. Не е важна гамата, в която свирите, ще ви отговорят тези запалени любители на блус, важна е душата, която влагате в него.

Същото е и тук. Има някои прототипи на историите на ужаса, които звучат със силата на меса в пустинята. Това са историята на обитаваната от духове къща, разказът за завръщане от гроба, историята на странното градче. Всъщност не е толкова важно за какво става дума, ако задълбаете прекалено, става дума за литература на нервните окончания и мускулните рецептори и като такава, тя действително е посветена на това, което вие чувствате. Това, което почувствах тук, импулсът да напиша разказа, бе ужасяващата мисъл колко много рокаджии са умрели млади или при зловещи обстоятелства. Това е кошмарът на статистическите таблици за смъртността на рок звездите. Много от по-младите фенове на рока разглеждат високата смъртност сред любимците си като романтика, но когато си играл буги със цяло едно поколение, а защо не и две, от Дъ Платърс до Айс Тий, както мен, започваш да виждаш по-тъмната страна, лъкатушещата и пълзяща змия на кошмара. Точно това съм се опитал да изразя тук, въпреки че ми се струва, че разказът започва да се движи, да върви, да лъкатуши и пълзи, едва последните шест или осем страници.