Стивън Кинг: Бележки (Кошмари и съновидения)

Да страдат дечицата — Този разказ е от същия период, както и повечето от разказите в „Нощна смяна“ и първоначално бе публикуван в „Кавалиър“. Всъщност почти всичките ми разкази от 1978 година са публикувани там. Не го включих тогава, тъй като редакторът Бил Томпсън чувстваше, че книгата става тромава — така се изразяват редакторите, когато казват на писателите, че трябва да съкратят дадена книга, за да не скочи цената й до небесата. Предпочетох да извадя разказа, озаглавен „Сиво Вещество“ от „Нощна смяна“. Бил гласува за изваждането на „Да страдат дечицата“. Съобразих се с оценката му и прочетох внимателно разказа, преди да реша да го включа тук. Много го харесвам, той до известна степен носи атмосферата в разказите на Рей Бредбъри от края на четиридесетте и началото на петдесетте — онзи сатанински Бредбъри, който с наслада описва бебета-убийци, дегенерати-собственици на погребални бюра и разкази, които биха оценили само любители на ужаса. С други думи, „Да страдат дечицата“ е ужасна и отвратителна шега, без никакви компенсиращи социални достойнства. Обичам такива разкази.

Нощният авиатор — Понякога второстепенен герой от роман привлича вниманието на писателя и отказва да си иде, настоявайки, че има какво още да каже и да направи. Ричард Дийс, героят от Нощния авиатор е един такъв образ. Първоначално той се появи в „Мъртвата зона“ (1979), където той предлага на Джони Смит, обречения герой на романа, работа в ужасния му жълт вестник, разпространяван по супермаркетите „Инсайд Вю“. Джони го изхвърля от стълбището на бащината си къща и това би трябвало да бъде краят му. Но ето, че тук се появява отново.

Както и повечето от разказите ми, „Нощният авиатор“ започна като шега — вампир с удостоверение за частен пилот, колко забавно и оригинално, но и този разказ порасна, както и образът на Дийс. Рядко разбирам героите си и ако ги разбирам, то едва ли е повече, отколкото разбирам живота и сърцата на реалните хора, които срещам всеки ден. Струва ми се обаче, че понякога е възможно да ги начертая, така както картограф съставя своята карта. Докато работих върху „Нощния авиатор“, пред очите ми изпъкна човек, дълбоко отчужден, човек, който по някакъв начин съчетава някои от най-ужасните и объркващи черти на нашето така наречено отворено общество в последната четвърт на века. Дийс по природа и по същността си е невярващ и сблъсъкът му с Нощния авиатор в края на разказа напомня за стиха на Джордж Сеферис, който използвах в „Сейлъм’с Лот“ — този за колоната на истината с дупка в нея. В тези дни в края на двадесети век това изглежда, че е самата истина и „Нощният авиатор“ е най-вече разказ за това, как един човек стига до това съдбоносно откритие.

Татик — Дали дядото на момчето е същото създание, което заставя Ричард Дийс да отвори фотоапарата и да освети филма си във финала на „Нощния авиатор“? Знаете ли, мисля, че да.

Постепенно ти влиза под кожата — Един вариант на този разказ бе публикуван първоначално в литературното списание на Университета от Мейн, наречено „Маршрутс“, в началото на седемдесетте, но вариантът в тази книга е напълно променен. Докато четях оригиналния разказ, започнах да осъзнавам, че тези старци са фактически оцелелите от катастрофата, описана в „Неизживени спомени“. Онзи роман е черна комедия за алчност и мании, това е по-сериозен разказ за тайни и болести. Прилича на подходящ епилог на романа и бе страхотно да зърна за последен път някои от старите герои от Касъл Рок.

Посвещение — В продължение на много години след като бях срещнал и се бях отвратил от един, вече мъртъв, известен писател, когото няма да назовавам тук, аз се измъчвах от въпроса защо някои много талантливи хора са такива лайна при лична среща — сексуални маниаци, които обичат да опипват минаващите покрай тях жени, расисти, самодоволни тежкари със самочувствието на някакъв елит или пък жестоки шегаджии. Не казвам, че повечето от талантливите хора се държат по този начин, но съм срещнал достатъчно такива, включително и споменатия несъмнено голям писател, и се чудя защо е така. Този разказ бе написан в усилие да отговоря на този въпрос по задоволителен за мен начин. Не успях да намеря отговор и в този смисъл усилията ми бяха напразни, но поне успях да формулирам собственото си вълнение и тревога и в дадения случай считам, че е това е достатъчно.

От политическа гледна точка това не е съвсем правилен разказ и мисля, че много читатели, конто искат да бъдат плашени от същите удобни стари караконджули и забавни демони, сигурно ще бъдат възмутени като го прочетат. Надявам се, че ще бъде така, от доста време се занимавам с тази работа, но ми харесва да мисля, че все още не съм готов за стария люлеещ се стол. Разказите от „Кошмари и съновидения“ са, в преобладаващата си част, от вида, който критиците класифицират (и за съжаление прекалено често отричат) като истории на ужаса, а за истинската история на ужаса се предполага, че е като зло куче от крайните квартали, което ще ви ухапе, ако се приближите прекалено близко. Мисля, че този разказ хапе. Трябва ли да се извинявам за това? Вие как мислите? Именно рискът да бъдете ухапани — не е ли той причината, поради която държите тази книга? Мисля, че причината е рискът. И ако започнете да се отнасяте към мен като към добрия стар чичо Стиви, някакъв Род Сърлинг от края на века, аз ще се старая да ви ухапя още повече. С други думи, искам поне малко да ви е страх всеки път, когато влизате в моята гостна. Искам да се чувствате несигурни докъде ще стигна и какво ще направя в следващия момент.