Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

Уличните лампи бяха нахлупили високи бели снежни шапки. Градинските огради бяха завеяни със сняг. По заснежените покриви на ниските планински къщи имаше големи камъни. На господин Шулце му се струваше, че чувствува планините, които се простираха невидими в нощния мрак.

Впрочем той си подсвиркваше: „Дошъл е вече месец май.“

Спирачките на автобуса изскърцаха и той спря. Неколцина прислужници свалиха куфарите от покрива му. Пиколото отвори едното крило на вратата и отдаде чест. Късните гости влязоха в хотела.

Чичо Полтер и директорът се поклониха и казаха:

— Приветствуваме ви от сърце с добре дошли!

Залата беше пълна с любопитни. Те очакваха вечерята и чудака и сами по себе си представляваха тържествена гледка.

Една съпружеска двойка от Саксония („Хемницки трикотаж“) и една расова дама от Полша бяха придружени веднага от разпоредителя до асансьора, тъй като бяха предплатили за стаите си. Останаха господин Йохан Кеселхут и един млад човек с очукан куфар и изтъркано есенно палтенце. Кеселхут поиска да отстъпи реда си на младия човек.

— В никакъв случай — каза младият мъж. — Аз не бързам.

Господин Кеселхут благодари и сетне се обърна към портиера.

— Бих желал да получа хубава, слънчева стая. С баня и балкон.

Директорът каза, че вече нямало много голям избор. Чичо Полтер се зае да изследва плана на хотела — приличаше на стратег с болен черен дроб.

— Цената не играе роля — заяви Кеселхут.

При това той се изчерви.

Портиерът се направи, че не е чул забележката му.

— Стая 31 е още свободна. Тя положително ще ви хареса. Бихте ли попълнили, моля, адресния формуляр?

Господин Кеселхут взе предложената му писалка подпря се на масичката и грижливо нанесе своите данни.

Сега погледите на всички останали се приковаха окончателно върху младия човек и започнаха изпитателно да оглеждат жалкото му палто. От вълнение Кар Смелия се окашля.

— С какво можем да ви услужим? — запита директорът.

Младият човек сви рамене, усмихна се нерешително и каза:

— А бе то, работата с мен е една такава… Казвам се Хагедорн и спечелих първа награда от конкурса в заводите „Пуцбланк“. Надявам се, че сте в течение.

Директорът се поклони отново.

— Разбира се, че сме в течение — каза многозначително той. — Приветствувам ви с добре дошли под нашия покрив! За нас ще бъде чест да направим престоя ви колкото може по-приятен.

Хагедорн се слиса. Огледа се и забеляза, че гостите с вечерни облекла любопитно са втренчили в него очи. Господин Кесулхут също беше вдигнал глава.

— Коя стая беше предвидена впрочем за господин Хагедорн? — запита Кюне.

— Смятам да му дадем апартамент №7 — каза портиерът.

Директорът кимна утвърдително. Прислужникът грабна куфара на Хагедорн и запита:

— Къде са големите куфари на господина?

— Никъде — отвърна младият човек. — Какво ли няма на тоя свят!

Портиерът и директорът се усмихнаха сладко.

— Сега вие положително ще искате да смъкнете от себе си праха от пътуването — каза Карл Смелия. — Да ви очакваме ли после за вечеря? Има говеждо с фиде.

— Това съвсем не би могло да бъде пречка — каза младият човек. — Но аз съм сит.

Господин Кеселхут отново вдигна поглед от адресния си формуляр и опули очи. Прислужникът взе ключа и се упъти с куфара към асансьора.

— Но все пак след това ще ви видим, нали? — запита с подкупваща настойчивост директорът.

— Естествено — каза Хагедорн.

Сетне си избра една цветна картичка, поиска пощенска марка, плати и двете, макар че портиерът обеща да ги запише по сметка и поиска да се отдалечи.

— Докато не съм забравил — каза бързо чичо Полтер. — Интересувате ли се от пощенски марки?

Той извади плика, в който беше запазил чуждестранните марки, и просна пъстрото великолепие пред младия човек.

Хагедорн се вгледа в лицето на стария портиер. После учтиво подложи на бегъл преглед пощенските марки. Нищичко не разбираше от тях.

— Нямам деца — каза той. — Но все някой ден може да имам.

— И тъй, да продължавам ли да събирам? — запита чичо Полтер.

Хагедорн прибра марките.

— Събирайте — рече той. — То поне не е опасно.

След това, воден от сияещия директор, той се отправи към асансьора. Постоянните гости, покрай чиито маси мина, втренчено го изгледаха. Той тикна ръце в джобовете на палтото си и на лицето му се изписа упоритост.

Господин Кеселхут, загубил напълно присъствие на духа, остави настрана своя попълнен формуляр.