Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

— От къде на къде събирате за този господин пощенски марки? — запита той. — И защо се готви в негова чест говеждо с фиде?

Чичо Полтер му подаде ключа и каза:

— Странни хора има на тоя свят. Този млад човек например е милионер. Бихте ли сметнали това за възможно? И при все това е така. Само че той не бива да разбере, че ние знаем. Защото иска да играе ролята на бедняк. Надява се, че така ще открие лоши работи. Но при нас това няма да му се удаде. Ха-ха! Предупредиха ни за него по телефона.

— Очарователен човек — каза директорът, който се беше върнал от асансьора. — Извънредно симпатичен. И съвсем не играе зле ролята си. Изгарям от любопитство какво ще каже за сиамските котки!

Господин Кеселхут се вкопчи здраво за масичката.

— Сиамски котки ли? — промърмори той.

Портиерът кимна гордо.

— Три парчета. И за това ни посъветваха вчера по телефона. Точно както за пощенските марки.

Побледнял, господин Кеселхут впери поглед във вратата на хотела. Дали да се втурне навън и да убеди втория бедняк, който идваше вече насам, да се върне?

Връхлетя го ято гости.

— Очарователен хлапак — извика госпожа Каспариус, една палава бременчанка.

Госпожа фон Малбре я изгледа. Дамата от Бремен отвърна на погледа й.

— Как се казва всъщност? — запита господин Ленц, дебел кьолнски търговец на изкуството.

— Д-р Фриц Хагедорн — каза механично господин Йохан Кеселхут.

— Познавате ли го? — извика въодушевен директорът Кюне. — Та това е великолепно! Разкажете ни нещо повече за него!

— Не. Не го познавам — възрази господин Йохан Кеселхут.

Останалите се разсмяха. Госпожа Каспариус дяволито го заплаши с пръст.

Йохан Кеселхут просто не знаеше какво да прави.

Грабна ключа от стаята си и поиска да избяга. Препречиха пътя му. Стотици въпроси се носеха наоколо му. Всеки се представяше и му стискаше ръката. Той непрекъснато повтаряше името си.

— Драги господин Кеселхут — каза накрая дебелият господин Ленц. — Никак не правите добре, като ни оставяте да висим така.

В този миг отекна гонгът. Групата се пръсна. Защото всички бяха гладни.

Съкрушен, с мъчителни бръчки по челото, Кеселхут седна до една маса в залата и не знаеше какво да стори. Сигурно беше едно. Госпожица Хилде и глупавата Кункел се бяха обаждали снощи по телефона. Сиамски котки в стаята на Хагедорн! Историята можеше да стане очарователна.

Краката на човека, който си подсвиркваше народни песни и мъкнеше през снега своя плетен куфар, бяха студени и мокри. Той спря и пъшкайки седна, върху куфара. Отвъд, на един хълм, се виждаше голяма, черна сграда с безброй осветени прозорци.

„Сигурно това е грандхотелът — помисли си той. — По-добре щеше да бъде да бях отишъл в някоя малка опушена странноприемница, отколкото в този идиотски каменен сандък там горе.“

Но сетне му хрумна, че искаше да опознае хората.

— Ама че дивотия! — каза на висок глас той. — Та аз отдавна ги познавам тия чешити!

Сетне се наведе и направи една снежна топка. Дълго я държа в ръце.

Да я хвърли ли по някоя от уличните лампи? Както преди няколко дни двете хлапета от улица „Лиценбургер“. Или както самият той преди четиридесет години? Пръстите на господин Шулце замръзнаха. Той пусна снежната топка неизползувана.

„И без това нямаше да я улуча“ — помисли си тъжно той.

Покрай него минаха окъснели скиори. Упътиха се нагоре по хълма. Към грандхотела. Чу ги, че се смеят, и стана. Обувките от телешки бокс му стискаха. Куфарът беше тежък. Виолетовият костюм от „Фрухтщрасе“ му беше тесен под мишниците.

— Иде ми да се наплескам — каза разядосано той и продължи да върви.

Когато влезе в хотела, скиорите бяха застанали при портиера, купуваха вестници и смаяни го огледаха. От един стол се надигна елегантно облечен господин. Ами! Та това беше Йохан!

Кеселхут угнетено се приближи. Погледна умолително към бедняка. Ала погледите им се сблъскаха и отскочиха встрани. Господин Шулце остави плетения си куфар, обърна гръб на хотела и започна да разглежда един плакат, на който пишеше, че след две вечери във всички помещения на грандхотела ще се състои „Бал на дрипльовците“.

„Поне за него няма да има нужда да се преобличам“ — помисли със задоволство той.

Като се препъваха и трополяха, скиорите изчезнаха в асансьора. Портиерът огледа гърба на бедняка, който се предлагаше на вниманието му, и каза:

— Амбулантната търговия е забранена!

Сетне се извърна към Кеселхут и го запита какво желае.