Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

— Нали ще се пазиш! — извика някакъв млад човек, който се беше надвесил от един прозорец.

— Ти само се върни пак, момчето ми! — отвърна старата жена и го заплаши с чадъра си.

— Довиждане! — извика още той.

Хилде и младият човек се погледнаха бегло.

Сетне отмина и последният вагон. С грохот и пухтене бързият влак Берлин-Мюнхен пое нощния си път. Отново валеше сняг. Можеше да се види съвсем ясно от перона.

Гранд хотелът в Брукбойрен е хотел с редовни посетители. Или вече си редовен посетител или пък ставаш. Други възможности почти няма.

Естествено може да се случи някой изобщо да не попадне в грандхотела. Но да живее някой там един-единствен път и след това никога вече е направо изключено.

Колкото и да са различни иначе помежду си, всички редовни посетители имат пари. Всеки от тях може да си позволи — нека ми бъде разрешено това дръзко сравнение — да събере под една шапка Алпите и една стая с бяла кахлена баня.

Още през последните дни на лятото започва кореспонденцията между Берлин и Лондон, между Париж и Амстердам, между Рим и Хамбург. Всеки се обажда на миналогодишните си партньори за бридж. Всеки се уговаря да попадне по едно и също време с обичайните си приятели от курса по ски. А през зимата става свиждането.

На редовните посетители съответствува един извънредно постоянен персонал. Учителите по ски естествено си остават същите. Те и без това живеят в Брукбойрен. Основното им занятие е земеделие или стругарство, или търговия в мрачни, схлупени магазинчета, където се продават пощенски картички, цигари и странни сувенири за курортистите.

Но и келнерите, и готвачите, и хората от винарската изба, и барманът, и шофьорите, и счетоводителите, и учителите по танци, и музикантите, и камериерките, и прислужниците се завръщат в началото на сезона от околните градове в грандхотела с такава точност, с каквато пада снегът. Само личната кончина се счита за донейде извинителна причина.

Управителят на предприятието, господин Кюне, заема този пост от десет години. Вярно е, че той предпочита да се намира сред божията природа, вместо да упражнява хотелиерския си занаят. Но нима не е прав? Той е превъзходен скиор. След закуска изчезва нейде из планините и се завръща по здрач. Вечер танцува с дамите от Берлин, Лондон и Париж. Ерген е. Редовните посетители биха чувствували остро липсата му. Сигурно ще остане директор още дълго. Поне дотогава, докато може да танцува. И при условие че не се ожени.

Въпреки това хотелът функционира безупречно. Това се дължи на главния портиер Полтер. Той обича грандхотела като свое собствено дете. А пък що се отнася до възрастта, действително би могъл да му бъде татко.

Освен богато галонираната ливрея, той има бели мустаци, обширни езикови познания и забележителни дюстабани. Неговото високоразвито чувство на справедливост му пречи да прави забележима разлика между гостите и служещите. Еднакво строг е и с едните, и с другите.

Тъй стоят нещата… Само момчетата от асансьора се сменят по-често. Това няма нищо общо с характера им, а единствено с факта, че те от професионална гледна точка възмъжават твърде бързо. А четиридесетгодишни момчета за асансьор не биха правили много благоприятно впечатление.

Две неща са абсолютно необходими за един зимен спортен хотел: сняг и планини. Без тия две неща, та дори и само без едното от тях, е абсурдно да помислиш да ставаш зимен спортен хотел.

Освен снега и планините, макар и не тъй абсолютно наложителни, са нужни естествено и някои други предмети. Например един или няколко глетчера. Едно замръзнало и по възможност по-усамотено планинско езеро. Няколко тихи горски параклиса. Високо разположени, труднодостижими планински краварници с ухание на обор, шезлонги, разрешение за продажба на спиртни напитки и приятна гледка. Безмълвни, заснежени елхови гори, гдето на бродещия се отдава възможност да се плаши от падащи клони. Вледенен водопад, подобен на огромен кристален полилей. Уютна, добре отоплена поща в близкото селце. И ако може да се нареди някак, лифт, който да закара любителя на природата чак над облаците на някой от сияещите върхове.

Там, горе, от щастие и от красивата гледка, човек изгубва и последния остатък от разсъдъка си, завързва за обувките си ски и се понася стремглаво през навети преспи и снежен прах, през ледени бабунки и засипани огради на пасища, със скокове, завои, обръщания, падания и спускане „шус“ към долината.