Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

Йохан стоеше пред стенното огледало с вид на невинен подсъдим. Оставяше се да му обличат едно след друго жилетките, смокинга, скиорското яке и фрака, сякаш бяха усмирителни ризи.

Когато добродушният побелял прислужник застана най-сетне — широкоплещест и строен — облечен във фрак, това възхити милионера.

— Йохан! — извика той. — Приличате на посланик! Просто не вярвам, че някога ще посмея пак да ви накарам да лъснете обувките ми.

Прислужникът се извърна.

— Грехота е, господин таен съветник. Вие хвърляте направо пари през прозореца. Отчаян съм. Шивачът каза, че — ако му разрешават да отбележи — такова нещо не му се е случвало още.

— Вие си приказвате каквото си знаете — рече прислужникът.

Господинът не можа да оспори това, а след това се сбогува.

Когато той излезе, Йохан запита тайния съветник.

— Впрочем, стават ли в Брукбойрен костюмирани балове?

— Естествено. В подобни зимни хотели непрекъснато става по нещо.

Йохан съблече фрака.

— Да не искате да се маскирате? — запита смаян Тоблер. — Като какъв?

— Като прислужник! — каза Йохан, докато обличаше ливреята си.

След вечеря тайният съветник помоли останалите да го последват. Дъщеря му, госпожа Кункел и Йохан колебливо го придружиха. Той отвори вратата на работния си кабинет и светна лампата. Непосредствено след това се възцари едноминутно мълчание. Часовникът на писалището цъкаше.

Кункел първа се осмели да влезе в стаята. Бавно се приближи до някогашния виолетов костюм от „Фрухтщрасе“. Опипа го предпазливо, сякаш се опасяваше, че може да я ухапе. Потръпна от ужас и се извърна към раираните фланелени ризи. Вдигна от един стол колосаните маншети, изгубила ума и дума, впери поглед в четирилистните бутинели.

Колосаните нагръдници я съсипаха окончателно. Тя изпъшка и се отпусна на едно кресло, седна с цялата си тежест върху кънките, които бяха оставени там, подскочи уплашено, огледа се объркана и каза:

— Няма да го преживея!

— Правете каквото щете! — рече Тоблер. — Но преди това опаковайте, моля, всички тия неща в плетения куфар.

Тя вдигна енергично ръце нагоре.

— Никога, никога!

Тоблер пристъпи към вратата.

— Тогава ще повикам някоя от прислужничките.

Госпожа Кункел се предаде. Издърпа плетения куфар масата и се залови да опакова.

— И скиорската шапчица ли?

Тайният съветник кимна сурово.

На няколко пъти тя затваря очи за малко, за да не бъде принудена да вижда какво прави.

Хилде каза:

— В другиден ще си бъдеш пак вкъщи, мили татко.

— Откъде — накъде?

— Ще те изхвърлят като мръсно коте.

— Радвам се, че ще отпътувам и аз — каза Йохан. — Може би трябваше да се снабдим с револвер. За да можем да се защищаваме по-добре.

— Не ставайте смешни — рече Тоблер. — Наградата, която спечелих, би могла да се падне като нищо на някой, който цял живот се облича така, както ще се обличам аз в продължение на десет дни! Какво щеше да стане тогава!

— И него щяха да изхвърлят — каза прислужникът. — Само че той нямаше да бъде изненадан от това!

— Е, сега вече наистина възбудихте любопитството — заяви накрая тайният съветник. — Ще видим кой ще излезе прав.

Почука се.

Влезе новата прислужница Изолда.

— Господин генералният директор Тидеман чака долу в салона.

— Идвам веднага — каза Тоблер. — Той иска да ми докладва. Като че ли ще заминавам на околосветско пътешествие.

Изолда си отиде.

— А при това в другиден пак ще си бъдеш у дома — рече Хилде.

— Баща й спря до вратата.

— Знаете ли какво ще направя, ако ме изхвърлят?

Заинтригувани, всички впериха погледи в него.

— Тогава ще купя хотела и ще изхвърля тях!

Когато излезе и Йохан, Хилде веднага вдигна слушалката и поръча бърз разговор с Брукбойрен.

— Не остава друг изход — каза на Кункел тя. — Инак утре вечер светът ще пропадне.

— За съжаление господин баща ви се е смахнал — каза икономката. — Може би дори по-отдавна, само че на нас не ни е правело впечатление. Какви вратовръзки. Дано да се пооправи пак.

Хилде сви рамене.

— Щом ми дадат разговора, няма да пускате в стаята никого! Освен през трупа ви.

— Дори тогава не! — увери я смело госпожа Кунке и натъпка в плетения куфар противното старо мъхнато палто.

Малко по-малко помещението започна да добива отново обичайния си изискан вид.

— На какво ли не е свикнал човек с него — каза икономката. — Спомняте ли си още как преди две години в операта — как се казваше де — задигна палката на диригента? Тайният съветник седеше точно зад капелмайстора, който дирижираше толкова хубаво. А горе на сцената лежеше в легло една болна госпожица и приятелката й донесе маншон, защото ръцете й мръзнеха… И точно тогава пръчицата изчезна! Диригентът се извърна уплашено, а публиката се пръсна от смях. При това представлението съвсем не беше комично! И всичко това заради някакъв си бас.