Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Аз съм свиня! — промърмори отново Мюнцер, вдигна своята чаша и я задържа пред устата си, без да пие. Застина в тая поза.

— Отровено е цялото кръвообращение — извика Малми, — а ние се задоволяваме с това, че слагаме парченце лейкопласт на всяко място по земната повърхност, където се появи възпаление. Може ли да се лекува така отравяне на кръвта? Не може. Един ден пациентът, макар и цял покрит с лейкопласт, ще пукне!

Театралният критик избърса потта от челото си и умолително погледна оратора.

— Но да оставим медицинските сравнения настрана — каза Малми. — Ние загиваме поради леността на сърцата си. Аз съм стопановед и ви заявявам: да се мъчиш да разрешиш днешната криза само с икономически средства, без предварително обновяване на духа, не е лечение, а шарлатания!

— Духът е, който тялото изгражда! — заяви патетично Мюнцер и обърна чашата си. След това високо изхълца. Пиянският плач го връхлетя с небивала сила. И Малми се принуди да говори още по-високо, за да надвика колегата си.

— Ще възразите, че все пак има две големи масови движения. Но тия хора искат да излекуват отравянето на кръвта, отсичайки с брадва главата на пациента. Наистина, тъй ще се ликвидира отравянето на кръвта, но ще се ликвидира и пациентът, а това значи да прекалиш с терапията.

Сега вече болничните сравнения решително дойдоха до гуша на господин Щром и той потърси спасение в бягството. Някакъв пълен мъж се надигна с усилие от масата в ъгъла и се опита да извърне глава към оратора. Но тъй като вратът му бе прекалено масивен, той продължи да гледа в обратна посока и каза:

— Трябвало е да станете медик.

После се тръшна пак на стола си. Там внезапно го обзе бясна ярост и той изрева:

— Трябват ни пари! Пари! И пак пари!

Мюнцер кимна утвърдително и прошепна:

— Монтекуколи 7 7 Раймунд граф фон Монтекуколи (1609–1680) — кралски пълководец през 30-годишната война. — Бел.пр. също е бил свиня.

И продължи да плаче.

Дебелият от ъгловата маса още не можеше да се успокои.

— Смехории! — изръмжа той. — Духовно обновление, леност на сърцето, смехории на квадрат! Дайте тука пари и веднага ще оздравеем. Смешно би било, ако не стане така, ха!

Жената, която седеше насреща му и беше също така дебела, запита:

— Но откъде ще вземем пари, Артур?

— Питал ли съм те? — кресна той, разгневен отново. След това окончателно се успокои, хвана за пеша келнера, който минаваше покрай него, и каза: — Още един желиран котлет, и оцет, и зехтин.

Малми посочи към дебелия и рече:

— Прав ли съм? Да си залагаш главата заради такива идиоти? Нямам подобно намерение. Ще продължаваме да лъжем. Правилно е да се върши неправилното.

Мюнцер се беше настанил удобно, лежеше на канапето и макар да не беше заспал, вече хъркаше.

— Но все пак аз притежавам колата ви — изгрухтя той и изви зениците си към Малми.

Малко след това се върнаха Щром и Ирганг. Приближиха се, хванати ръка за ръка, и приличаха на болни от жълтеница.

— Не понасям никакъв алкохол — обясни виновно Ирганг.

Двамата заеха отново местата си.

— Военновременно производство — подхвърли Щром. — Жалко поколение.

Думите на този театрален критик можеха да се отнасят за най-обикновени и безспорни неща — щом като излизаха от неговата уста, те звучаха неправдоподобно и предизвикваха възражения. Ако би заявил с долнопробния си патос, че две по две е четири, Фабиан изведнъж би се усъмнил в сметката. Той обърна гръб на критика и почна да наблюдава Малми. Малми седеше като вдървен на стола си и погледът му блуждаеше нанякъде. Сетне, усетил, че го наблюдават, трепна, впери очи във Фабиан и каза:

— Не бива да се отпускаме толкова. Ракията разяжда намордника.

Сега вече Мюнцер хъркаше прилично — той спеше. Фабиан се изправи и подаде ръка на журналистите, най-после на търговския редактор.

— Но може би вие имате право — каза Малмии тъжно се усмихна.

— Не съм вече съвсем трезвен — заговори Фабиан в мрака, когато застана пред вратата.

Той обичаше ранния стадий на пиянството, който караше човек да повярва, че усеща въртенето на земята. Дърветата и къщите все още стоят в покой по местата си, уличните фенери все още не приличат на близнаци, но земята се върти, най-сетне го чувствуваш! Днес обаче не му се нравеше и това. Разхождаше се, неотклонно съпровождан от лекото си пиянско замайване, и се правеше, че не усеща нищо. Що за смешно кълбо беше глобусът, независимо дали се въртеше или не! Неволно си спомни за една рисунка от Домие, наречена „Прогресът“. Домие бе нарисувал на листа няколко охлюва, които пълзяха един след друг. Ето какво беше темпото на човешкото развитие. Но охлювите пълзяха в кръг!