Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Защото си няма — рече Фабиан. — На времето родителите му забравили да го кръстят.

— Ама изобщо ли няма малко име?

— Не, представете си! От години вече се мъчи да се снабди допълнително, но полицията не му разрешава.

— Вие ми се подигравате! — извика обидено Фишер.

Фабиан го потупа насърчително по рамото и каза:

— Ама и вие сте един, всичко забелязвате.

След това отново се залови с Кьолнската катедрала, написа няколко рекламни текста и ги занесе на директора Брайткопф.

— Бихте могли да помислите и за един малък хубав конкурс — каза директорът. — Проспектът ви за търговците на дребно много ни се хареса.

Фабиан леко се поклони.

— Трябва ни нещо ново — продължи директорът. — Било конкурс, било нещо друго от тоя сорт. Но да не бъде свързано с никакви разноски, разбирате ли? Неотдавна контролният съвет заяви, че навярно ще се наложи да намали наполовина бюджета за рекламата. Можете сам да си представите какво ще означава това за вас. Нали? И така, млади приятелю, залавяйте се за работа! Донесете ми скоро нещо ново. Но повтарям: колкото е възможно по-евтино. Довиждане!

Фабиан си отиде.

Когато късно следобед влезе в своята стая — осемдесет марки месечно, включително сутрешното кафе, изключая осветлението — намери там писмо от майка си. Не можеше вече да се изкъпе. Топлата вода беше изстинала. Само се изми, смени бельото, облече сивия си костюм, взе писмото на майка си и седна до прозореца. Уличният шум се блъскаше в стъклата като пороен дъжд. На третия етаж някой свиреше упражнение на пиано. В съседната стая старият надут висш съветник от сметната палата ругаеше жена си. Фабиан разтвори плика и зачете:

„Мое мило добро момче,

Искам още отначало да те успокоя, докторът каза, че нямало нищо страшно. Изглежда, че е във връзка с жлезите. И често се случвало у стари хора. Така че недей да се тревожиш за мене. Отначало бях много нервна. Но сега вече и с мен, старата бабичка, всичко ще се оправи. Вчера бях за малко в градината. Лебедите си имат малки. В кафенето при парка искат седемдесет пфенига за чаша кафе, такова безобразие!

Слава богу, че прането вече мина. Госпожа Хазе в последния момент не дойде. Струва ми се, имала кръвоизлив. Но на мен ми се отрази добре. Утре сутринта ще отнеса колета на пощата. Запази кутията и я връзвай по-здраво, не като миналия път. Колко лесно може да изпадне нещо, докато пътува с пощата. Сега Мици седи на скута ми, тъкмо изяде парче гръклян, и ми блъска ръката с главата си, не иска да ме остави да пиша. Ако пак тикнеш пари в плика като миналата седмица, ще ти откъсна ушите. Ние свързваме двата края, а ти самият имаш нужда от парите си.

Наистина ли ти прави удоволствие да пишеш реклами за цигари? Отпечатъците, дето ми ги изпрати, много ми харесаха. Госпожа Томас каза, че е наистина жалко, дето трябва да пишеш такива неща. Но аз й казах, че ти не си виновен. Ако човек днес не иска да умре от глад — а кой ли иска? — тогава не може да чака, докато най-подходящата професия му падне от небето. Казах й още, че това е само временно.

Баща ти горе-долу има работа. Но изглежда, че е позагазил нещо с гръбначния стълб. Ходи превит на две. Леля Марта донесе вчера цяла дузина яйца от градината. Кокошките снасяли най-усърдно. Това се казва добра сестра. Само да нямаше толкова ядове с мъжа си.

Мило мое момче, да можеше да си дойдеш скоро в къщи. От Великден не си бил насам. Как минава времето? Човек хем има, хем няма дете. Виждаме се само по няколко дни в годината. Ако питаш мен, най-много ми се ще веднага да седна във влака и да дойда при тебе. Колко хубаво беше по-рано! Почти всяка вечер, преди да си легна, разглеждам снимките и картичките с изгледите. Спомняш ли си още как грабвахме раницата и тръгвахме? Веднъж се върнахме с цял пфениг в джоба. Като се сетя, и ме напушва смях.

Е, хайде, довиждане, мое добро дете. Явно е, че до Коледа това няма да стане. Все още ли продължаваш да си лягаш толкова късно? Поздрави Лабуде. И нека той да се грижи за тебе. Какво правят момичетата? Внимавай! Много здраве от баща ти, хиляди поздрави и целувки от

Фабиан прибра писмото и се загледа надолу към улицата. Защо ли седеше тук, в тая чужда и жалка стая, при вдовицата Холфелд, която по-рано не се беше нуждаела от наематели? Защо не си беше в къщи, при майка си? Какво търсеше тук, в тоя град, сред това обезумяло сборище от каменни постройки? Нима беше дошъл, за да пише цветисти глупости, та хората да пушат повече цигари, отколкото са пушили досега? Можеше да дочака пропадането на Европа и там, където се беше родил. Ето докъде я беше докарал, като си въобразяваше, че глобусът се върти само докато го гледа. Тая смешна необходимост да бъде тук! Хората си имаха професия, напредваха, женеха се, караха жените си да им раждат деца и си въобразяваха, че това е същественото. А пък той трябваше, и то на всичко отгоре доброволно, да търпи лишения, да гледа и малко по малко да се отчайва. За Европа беше настъпило голямото междучасие. Учителите си бяха отишли. Програмата беше изчезнала. Старият континент нямаше да достигне целта на класа. Целта на никой клас!