Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Но въпреки всичко излизането от града беше единственият разумен избор. Бъркотията на кръстовището зад Спенсър сигурно щеше да доведе ченгетата.

Но докато минаваше покрай най-новия хотел-казино в града, включващ лунапарк „Спейспорт“, разположен на осемстотин декара, единственият му избор престана да съществува. На двеста метра по булеварда изскочи кола, която прегази ниските храсти в междинната алея и навлезе в насрещното движение. Завъртя се и спря така, че препречи пътя.

Спенсър спря на трийсет метра от колата.

Беше крайслер, но много приличаше на тъмнозеления шевролет. Сякаш бяха правени в една и съща фабрика.

Шофьорът остана зад волана на крайслера, но другите врати се отвориха. Отвътре излязоха едри, неприятни на вид мъже.

Спенсър погледна в огледалото за обратно виждане и видя онова, което очакваше. Шевролетът също бе спрял под ъгъл на булеварда на петнайсет метра зад него. И оттам изскочиха мъже. С пистолети.

Мъжете от крайслера също имаха пистолети. Но това някак не го изненада.

Последната снимка беше в бял плик, запечатан с лепенка. Рой очакваше да намери друг портрет на майката на Грант, но когато го отвори, видя черно-бяла снимка на мъж на трийсет и няколко години.

За миг евкалиптовата горичка и прозорецът сякаш престанаха да съществуват. Кухнята избледня в съзнанието му. Остана само снимката, от която Рой изпита още по-силно обсебване, отколкото от фотографията на жената.

Дъхът му секна.

Ако някой влезеше в стаята и го попиташе нещо, той нямаше да може да отговори.

Почувства се откъснат от реалността. Сякаш имаше температура. Всъщност му стана студено, макар и не много. Беше студен като бдителен хамелеон, който се преструва на камък върху камъка. Хладината го ободри, фокусира съзнанието му и позволи на мислите му да препускат без съпротивление. Сърцето му не биеше като обезумяло. Вярно, пулсът му се забави и стана досадно муден и всеки удар отекваше в тялото му, досущ тържествен камбанен звън в катедрала.

Снимката явно бе правена от талантлив професионалист в студийни условия и светлината и обективът бяха идеално подбрани. Най-горното копче на бялата риза на мъжа беше разкопчано. Отгоре беше с кожено яке. Позираше пред бяла стена. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Беше поразително красив. Гъстите му черни коси бяха сресани назад. Подобни снимки обикновено се правеха на млади актьори. Фотографията беше стандартна, но хубава, защото мъжът притежаваше вродено обаяние и излъчване на загадъчност и драматизъм, които фотографът не бе създал изкуствено с помощта на технически средства.

Портретът представляваше учебник по светлосенки. Странни сенки, хвърлени от предмети извън обектива, се рояха на стената, привлечени от мъжа, така както ужасната тежест на залязващото слънце притегля нощта към вечерното небе.

Прямият му, проницателен поглед, решително стиснатите устни, аристократичните черти и дори привидно небрежната поза разкриваха човек, който не познава колебание, потиснатост и страх. Той беше нещо повече от уверен и хладнокръвен. Излъчваше едва доловима, но непогрешима арогантност. Изражението му говореше, че гледа на всички други членове на човешкия род с присмех и презрение.

Въпреки това мъжът беше много привлекателен, сякаш интелигентността и опитът му бяха извоювали правото да чувства превъзходство над другите. Изучавайки снимката, Рой усети, че този човек би бил интересен, непредсказуем и забавен приятел. Надничащият от сенките мъж притежаваше животински магнетизъм и надменното му изражение не изглеждаше обидно. Всъщност арогантният вид дори му подхождаше.

Магията на снимката постепенно намаля, макар че не изчезна напълно. Кухнята, прозорецът и евкалиптовите дървета отново се появиха пред погледа на Рой.

Той познаваше този мъж. Беше го виждал.

Много отдавна…

Фактът, че го познава, беше част от причината снимката да му въздейства толкова силно. Но както и с жената, Рой не можеше да си спомни нито името на мъжа, нито дори при какви обстоятелства го бе виждал.

Искаше му се фотографът да бе осветил повече лицето на този човек. Но сенките, изглежда, обичаха черноокия мъж.

Рой сложи снимката на кухненската маса, до фотографията на майката и сина край басейна.

Жената. Момчето. Хамбарът в далечината. Мъжът в сенките.

Спрял по средата на булевард Лас Вегас Саут и заклещен в капан между въоръжени мъже, Спенсър натисна клаксона, рязко завъртя волана надясно и настъпи до пода педала на газта. Фордът се насочи към лунапарк „Спейспорт“. Скоростта притисна Спенсър и Роки към седалките, сякаш двамата бяха космонавти, отправили се към луната.